ЛитМир - Электронная Библиотека
* * *

Късно вечерта минавам край „кафенето на българина“ на път да прибера колата си. Блесналото в неона и огледалата си помещение е празно и аз се готвя да отмина, когато зървам на масата в ъгъла, там, дето седят гостите на съдържателя, Тони.

Тони е облакътен пред чаша мартини, сякаш дълбоко замислен за нещо, макар че едва ли е способен да мисли за каквото и да било, тъй като е съвсем пиян. Очите му са размътени и блуждаещи, а тютюневите му пръсти машинално се ровят в косата му.

— А, най-после един приятел — избъбря неясно той, като ме вижда да се приближавам. — Един приятел, в една такава черна вечер…

— Защо черна вечер? — питам сухо, като се изправям до масата.

— Ами ти не чу ли? Милко е убит… Преди два часа го открили захвърлен на някаква станция… Комунистите са му видели сметката… Сядай де…

— Значи, наистина останахме седем — измърморвам, като сядам.

— Засега, да… Седем… лошо число… Но има изгледи да останем и шест — казва мрачно Тони, като едва обръща езика в устата си. — Гледай, братче, и теб да не те изтървем… — Той вдига натежалата си глава и извиква към дремещия зад тезгяха келнер: — Гарсон, още две мартини!… За бог да прости!

ШЕСТА ГЛАВА

— Какъв дявол те води насам? — пита Франсоаз, като ме въвежда в антрето, но спира тук и ми отправя недоволен поглед.

— Скъпа моя, дойдох да те поканя на обед.

— Аз и без тебе мога да ида да се наобядвам. Което всъщност тъкмо се готвех да сторя.

Тя наистина е облечена за излизане — рокля от скъпо имприме на черни и бели цветя и дълги бели ръкавици. На тая жена всички цветове й отиват.

— Чаках те да дойдеш не днес, а снощи — напомня Франсоаз, като ме гледа все тъй недоволно.

— Не бях в състояние. Един от Центъра го убиха.

— Знам това — отвръща тя безучастно. После добавя: — Добре де, влез все пак. Щом и тъй си дошъл…

Влизаме в студиото. Франсоаз ми посочва с очи едно кресло и се отправя към ценния мебел да приготви нещо за пиене.

— Значи, елиминирането започна — казва тя, като поставя на масичката две чаши рикар и кофичка лед. — Само че започна не тъй, както ти го очакваше. Впрочем това не ме учудва.

— Вината не е моя.

— Откъде да знам. Вчера ти доставих пистолет, а шест часа по-късно един твой колега бива намерен мъртъв, повален с няколко куршума от същия калибър.

— Милко не ми е направил нищо, за да го убивам.

— Мисълта ми е, че може да си мерил Кралев, а да си съборил него. Когато човек борави за пръв път с оръжие…

— Остави тия безвкусни шеги.

Отпивам от чашата си и запалвам цигара.

— Това номерът на напрежението ли е? — пита Франсоаз, като също взема една от своите „сини“.

— Напрежението тепърва ще дойде — казвам. — Франсоаз, аз присъствувах на това убийство.

— Много интересно — забелязва небрежно чернокосата. — Затова ли заемаш тия важни пози? Разказвай де, какво чакаш!

Разправям накъсо за станалото. Пропускам само един или два момента, които засега не са ясни и на мене и тепърва трябва да бъдат уточнени. Франсоаз ме слуша с безучастно лице, като пуши и гледа замислено към терасата.

— Въз основа на твоите свидетелства можем да задържим Кралев — казва жената, когато свършвам.

— И да развалим всичко — добавям аз.

— Именно. Но понеже ние не работим в Палатата на правосъдието, няма да го направим. А защо вчера не ме уведоми за подслушания разговор и за проектите си?

— Защото не съм му отдавал такова значение. И защото не си ми казала да те уведомявам за всяка дреболия. Ако те бях уведомил, ти щеше да кажеш: добре, действувай.

— Сигурно.

— И щеше да се получи същото.

— Сигурно.

— Затова по-добре би било, ако ти ме беше уведомила своевременно. Нямах понятие, че Милко, е работел за вас.

— Не е работел за нас. Правил ни е дребни услуги, както много други емигранти, но не е работел за нас.

— Нито ви е уведомил за проекта да бъда ликвидиран?

— Уведоми ни. Но това е тъкмо една от дребните услуги, които хора като него правят, за да бъдат в добри отношения с полицията.

— А имате ли сведения да е работил за българите?

Тя поклаща отрицателно глава.

— Също не. Макар че, както проверих тая заран, известно време са съществували подобни съмнения. Той е дошъл тук преди няколко години по някаква специализация, после е попаднал под влиянието на емигрантите и е отказал да се върне в страната си. Но понеже не е имал сериозни причини за оставането си, известно време е бил под съмнение.

— Не е толкова важно — казвам. — Да оставим мъртвите в покой и да се върнем към живите. Тия справки, дето ти ги исках, ми са вече крайно необходими.

— Не се вълнувай, готови са — отвръща чернокосата и посяга към чантата си. — Ето ти ги справките, върху официални бланки, подпечатани и подписани. Твоят Димов наистина добре е скубел американските си шефове. Излиза, че ти напразно се дърпаш от тях…

— Франсоаз — прекъсвам я, като прибирам бланките, — необходимо е да се направи запис на един разговор.

— Какъв разговор?

— От любовен характер.

— Умирам за такива разговори.

— Няма да ти създаде удоволствие, защото ще се води на български.

— Къде?

— В хотел „Сен Лазар“.

— Кога.

— Днес, утре, други ден — не знам точно.

— По кое време?

— Вероятно следобед, някъде към пет или шест часа.

— Добре. Ще екипираме още днес стаята. Друго?

— Емблемата „скорпион“. С целия комплект.

— Готова е. Ще я получиш. Друго?

— Да вървим да обядваме.

— На тебе човек нищо не може да откаже — въздъхва тя. — Особено при положение, че умирам от глад.

* * *

— На разходка ли сме тръгнали, или се надбягваме? — промърморва недоволно Младенов, като хвърля поглед към циферблата за скоростта.

Ние летим по авеню дьо женерал Льоклер с малко повече от сто и тридесет километра в час, а един политически лидер е длъжен да мисли за живота си.

— Струва ми се, че ни следят — обяснявам аз, без да вдигам крак от педала на газта.

— Не е възможно. Младенов не може да бъде следен!

— Може — възразявам кротко. — Също както и всеки друг. Тия типове не си поплюват.

До този момент аз още не съм сигурен, че ни следят. Но когато поглеждам в ретровизьора, откривам, че черният ситроен, набрал скорост, наново се показва далеч назад при кръстопътя на Алезиа. Намалявам малко, за да пресека булеварда Брюн, минавам Порт д’Орлеан и натискам до края педала на газта.

— Ако наистина ни следят и ако така ще препускаме, по-добре да се върнем — забелязва нервно старецът.

Но след като едва съм успял да го изведа от дома му, аз не мисля да го изтървавам тъкмо сега.

— Не бой се, няма да препускаме. Ще вървим на мач. Потрай още няколко минути само.

Обещанието, че ще вървим на мач, не предизвиква никакъв ентусиазъм у Младенов, но това за него е все пак по-добро от перспективата да бъде обезобразен или убит при най-малко трепване на ръката ми върху кормилото. Всъщност сто и четиридесет километра не е някаква фантастична скорост за един ягуар, но когато този ягуар е с разнебитена и вибрираща каросерия като моята, скоростта става доста осезателна.

Поглеждам пак ретровизьора и в момента, в който черният ситроен наново се показва в далечината, завивам рязко към стадиона „Буфало“. Три минути по-късно вече гарирам бракмата си сред множеството коли и подбутвайки леко Младенов, го въвеждам в тътнещия от виковете на продавачите стадион. Който иска, може да ни потърси тука, в компания на двадесет хиляди души.

Разходката със стареца бе предварително добре обмислена и аз бях имал идеята за в случай, че ни преследват, да взема два билета за „Буфало“, защото твърде много държах разговорът ми с Младенов да се състои още днеска. Предварително купените билети са ни осигурили места в добър сектор — близо до пистата и далече от входовете. Ако някому би хрумнало да се присламчи към нас, той ще бъде забелязан още отдалеч, без да говорим за стотиците ругатни, които ще пожъне, додето ни наближи.

28
{"b":"261901","o":1}