ЛитМир - Электронная Библиотека

— Добре де, ще минем и с един френски стек — отстъпва старецът. — Щом конспирацията го изисква.

* * *

Оказва се, че конспирацията изисква не само по един френски стек, но и голямо количество елзаска бира. Затова, като се връщам в къщи, вече минава полунощ.

Възлизам по моите деветдесет и две стъпала, но понеже електрическият автомат е регулиран вероятно от техници като Младенов, лампите на стълбището угасват някъде към осемдесетото стъпало. Продължавам в тъмното, и тъкмо преди да изляза на моята площадка, кракът ми се спъва в някакво неподвижно меко тяло.

„Следващият поред“ — мярва се в ума ми. Драсвам клечка кибрит и виждам Лида, свита на стъпалото и облегната на перилата. Разтърсвам я за рамото. Тя отваря големите си кафяви очи, леко потъмнели от съня.

— Станете! Какво правите тук?

— Вас чаках — обяснява девойката, като поема ръката ми и се изправя.

— Само не казвайте, че сме имали среща и аз съм забравил да дойда.

— Оставете заяжданията — промърморва тя уморено. — Трябва да говоря с вас. Трябва да ми помогнете…

— Добре, ще говорим — въздъхвам и я повеждам надолу по стълбата.

— Къде ме дърпате? Аз едва се държа на краката си.

— Също и аз. Но в къщи не може да се разговаря. Съседите са страшно любопитни хора. Постоянно подслушват.

Качваме се на ягуара и аз се насочвам към квартала на халите като най-близък и най-подходящ за нощни беседи.

Тоя квартал, безлюден и мъртъв през деня, се събужда едва привечер, за да оживее истински чак през нощта. Гарирам колата на кея и влизаме пеша в лабиринта на тесните улички. В проходите между старите сгради е светло и шумно. Гъста навалица се движи сякаш безцелно по всички посоки между бучащите на първа скорост камиони и ловко циркулиращите електрокари. Носачи товарят и разтоварват чували и сандъци пред широко отворените, блеснали в светлина магазини и складове. Всички се движат тъй трескаво и хаотично, сякаш кварталът се евакуира, заплашен от някаква неминуема и близка катастрофа. Бръмтят мотори, носят се трясъци на варели и каси, чуват се викове и ругатни и сред мрачините на сенките в електрическото сияние на нощния ден плуват тъмночервени меса, оранжеви плодове, бледозелени зелки, призрачносини риби, жълти лимони, белезникави оскубани птици.

Наоколо има много нещо за гледане, особено ако си нямаш друга работа, но момичето до мене се движи с празен поглед, сякаш без дори да съзнава къде точно сме попаднали. Влизаме в малко бистро с потъмняла мебелировка от 20-те години и една-единствена флуоресцентна тръба, монтирана над тезгяха. В бистрото има само три маси, но и трите са празни, защото всички клиенти — носачи и дребни търговци — са стълпени пред контоара, заети с чашите си и с разговорите си. Сядаме на една от масите и девойката уморено се облакътява върху студената мраморна плоча.

— Какво ще пиете?

— Нищо… каквото и да е…

Но понеже не може да се поръчва каквото и да е, аз отивам до тезгяха и вземам две големи кафета.

— Е? — извиквам на Лида, като й поднасям заедно с кафето и една от моите „зелени“.

Девойката машинално запалва и машинално отпива от чашата си.

— Искам да се върна в България — произнася тя, сякаш внезапно сепнала се от унеса. — Вие трябва да ми помогнете! Искам да се върна!

— По-полека — казвам. — Аз не съм консул в легацията.

— Не я знам къде е легацията… Нито той ще ми позволи да припаря до нея… Още утре заранта ще дойде… Цяла вечер ме е убеждавал… Цяла вечер ме е заплашвал… Боже, с какво ли само не ме заплашваше… Иска утре да сключим граждански брак…

— Ами сключете го — предлагам, като си мисля, че напоследък човек не може да си отдъхне от сватби и от убийства.

— Няма да го сключа — извиква Лида с упорство, което вече ми е смътно познато. — Няма да му отстъпя. Вие трябва да ми помогнете.

— По-тихо — мърморя аз, като я хващам успокоително за ръката. — Собствено казано, вие за какъв ме вземате? Аз не съм нито туристически агент, нито обществен спасител.

— Не бойте се, нямам никакви илюзии по отношение на вас. Вие достатъчно ми продемонстрирахте цинизма си. И все пак вие сте единственият, на когото мога да разчитам. Вие поне не сте такъв сметкаджия като баща ми, нито тъй отвратителен като Кралев. У вас все пак има нещо, което… не знам… нещо, което ме кара да разчитам на вас… някакъв остатък от човещина…

— Мерси — казвам. — А не смятате ли, че този остатък е твърде незначителен, за да се осланяте на мене?

— Не знам. Вие единствен можете да ми помогнете. Иначе онзи ще ме ликвидира или ще ме прати на пиацата, или… той ме обсипа с толкова заплахи, че вече не ги и помня. Но аз няма да му отстъпя… Познавам се добре и знам, че няма да му отстъпя… И ще ме ликвидира…

— Това ще бъде неприятно — съгласявам се. — Но от моя гледна точка ще бъде още по-неприятно, ако ликвидира мене. Вие знаете какво се случи на Милко, нали?

— Бедното момче… Тия политически борби…

— Никакви политически борби. Милко беше очистен от вашия Кралев. А Тони, както навярно ви е известно, беше премахнат от Димов. И сега вие идвате при мене и ми предлагате същата участ само защото Кралев не ви е симпатичен…

— Но Кралев няма да знае. Обещавам ви, че дори да ме залови, няма никога да ви издам!

— Добре — прекъсвам я. — Да си представим, че съм готов да ви помогна. Но вие имате ли изобщо понятие как може да стане това? С какъв акъл очаквате един емигрант като мене да ви осигури виза за България?

— Не го и очаквам. Скрийте ме. Скрийте ме за няколко дни, после аз сама ще се оправя.

— Това е вече друг разговор. Бих могъл да ви направя подобна услуга, стига и вие да се покажете мила към мене.

— Хубаво. Ще бъда мила. Въпреки обидните ви пазарлъци.

— Не ме разбрахте. Услугата, която искам от вас, е от друг характер.

Лида ме поглежда малко сконфузено:

— От какъв характер?

— Касае се за живота на баща ви. Макар че вие не държите твърде на баща си, но аз лично изпитвам известна привързаност към него и ако щете, имам интерес да запазя живота му. Тия дни над стария е надвиснала опасност. Трябва да бъда близо до дома му, без той да подозира това. Затуй ми е нужен ключът от таванското помещение.

— В кухнята има, мисля, някакви ключове — спомня си Лида.

— Чудесно. Ще ми донесете тия ключове.

— Но разберете, че не мога да се прибера! — почти извиква тя. — Кралев ще дойде утре заранта и ще ме помъкне към кметството.

— До утре заранта остава маса време. Нали имате ключ от квартирата?

— Имам, разбира се.

— Значи, всичко е наред. Ще ви заведа до вас, ще вземете ключовете, без да вдигате излишен шум, и ще ми ги донесете. Подир това ще прескочим до друго едно място, за да подготвя някои подробности по заминаването ви, а призори ще ви кача на влака и ще ви връча адреса, където ще чакате да ви потърся. Ясно ли е?

Тя кимна покорно.

— Как сте с парите?

— Нямам ни сантим.

— Добре, и това ще се уреди. Да тръгваме.

Тя става мълчаливо и ние излизаме. Лида се движи като автомат, изпаднала отново в унеса си, и аз трябва да я побутвам леко, за да я насочвам към изхода.

— Вие оня ден бяхте прав — произнася тя с безцветен глас. — Имам чувството, че наистина се движа в тоя живот без цел и без посока.

— Защо без посока? — питам. — Нали отиваме за ключовете?

СЕДМА ГЛАВА

Мери Ламур е напълно права: една среща в седем часа заранта не е особено съблазнителна. А когато отиваш на такава среща, без да си мигнал изобщо през нощта, рандевуто става съвсем непривлекателно.

Отключвам квартирата на фобур Монмартър, като машинално отбелязвам в ума си, че напоследък ключовете в джоба ми прекалено са се умножили, нещо доста абсурдно за бездомник като мене. Намирам в кухнята кафе и се опитвам да си спомня уроците на Франсоаз относно приготвянето на тая настойка. Кафето се получава поносимо за невзискателния ми вкус. Тъкмо го опитвам, когато на входа се позвънява.

33
{"b":"261901","o":1}