ЛитМир - Электронная Библиотека

— Франсоаз, аз не съм страхливец.

— В това не съм сигурна. Впрочем туй засяга главно тебе: ако се окажеш страхливец, значи ще живееш по-малко. Хайде да се връщаме. Дългите разходки винаги изглеждат подозрителни.

— Чакай — казах. — За мене няма връщане. Подготовката ми приключи днес. Може би не по-късно от утре вечер ще ме пратят на границата.

Тя бе тръгнала вече по алеята, по при тия думи спря и отново се обърна към мене:

— Сега ли ми казваш всичко туй? Можеше да почакаш още и да ми телеграфираш от границата. Какво искаш да направя за два часа?

— Да ме измъкнеш оттук. Франсоаз, вече достатъчно те познавам, за да знам, че можеш да направиш всичко, ако решиш да го направиш.

Един комплимент, дори към жена като Франсоаз, винаги върши работа. Във всеки случай повече работа, отколкото разни заклинания „в името на нашето приятелство“ и други подобни. Франсоаз втренчи поглед към черната стена на кипарисите, като размисляше нещо. Красивото лице смътно белееше в мрачината и от тъмните, грижливо подредени коси се носеше лек дъх на „шанел“ но аз не забелязах нищо от чара на жената, защото виждах пред себе си не жена, а един анонимен представител на ведомството, което в момента решаваше съдбата ми.

— Нямам време да ти издействувам никакъв документ — промърмори Франсоаз, сякаш говореше на себе си.

После отново помълча и ненадейно добави:

— Толкова по-зле. Ще опитаме без документ. Господин Никой, родом от Никъде. Националност: без националност.

Тя ме хвана подръка и като ме поведе бавно по тъмната алея към вилата, заговори тихо:

— Аз си тръгвам. Ти ме изпращаш до вратата, вечеряш пет минути в кухнята, като вдигаш достатъчно шум, прибираш се в спалнята, загасяш, сякаш си лягаш, излизаш от прозореца и прехвърляш оградата тук, на края на алеята. Точно срещу тебе е шосето. Тръгваш вляво. Аз те чакам зад третия завой.

* * *

Белият ягуар лети по шосето със скорост, малко по-висока от позволената. В мрачината от двете страни на пътя блещукат светлините на атинските предградия. Над нас трептят големите звезди на тъмносиньото и необятно атинско небе. Прекрасно небе, чиято хубост по различни причини все не мога да вкуся. Франсоаз, втренчена пред себе си, мълчаливо следи летящата срещу нас, осветена от мощните фарове лента на асфалта. Аз също мълча, като се опитвам да сподавя неприятната тръпка в гърба, която усеща преследваният.

Всъщност не вярвам да ни преследват, поне засега. Всичко стана бързо и безшумно по дадения от Франсоаз план. Въпросът е какво ни предстои да правим оттук нататък. Но макар да мразя да се движа в неизвестност, аз не се решавам да разпитвам чернокосата и само машинално следя бялата муцуна на ягуара, която нагъва летящата срещу нас лента на пътя.

Светлините край шосето стават все по-гъсти. Колата навлиза в улиците на Атина. Франсоаз намалява скоростта — излишен лукс е да търсиш разправии с полицията, когато до тебе седи човек без паспорт. Движим се със седемдесет километра в час, но мене ми се струва, че пълзим като костенурки, и това ме дразни. Поривът да избягаш колкото може по-бързо е, разбира се, само глупав атавизъм. В наши дни, ако полицията е решила да те хване, тя не те гони по петите, а просто те пресреща.

Късно е. По кръстопътищата мигат жълтите светлини на светофарите: ако искаш, премини, но си отваряй очите. Свикнали сме на това. По пътя ми в тоя живот изобщо рядко е светело зеленото. Ако не е червено, и най-добрия случай ще е жълто. Жълтото, предупредително мигащо око: минавай, но на свой риск.

Дългият булевард, на който излизаме, ми е познат от вечерната разходка с полковника. След няколко минути пред нас светва белият неон на хотел „Гранд Бретан“ и точно насреща — бялата дума „Копакабана“. Движим се още няколко минути, после ягуарът свива рязко в малка полутъмна уличка и спира. Франсоаз взема ключовете на колата и слиза.

— Ще прескоча да телефонирам. Чакай ме тук.

Ще чакам, какво ще правя. Минава повече от четвърт час, но чернокосата още я няма. Значи, не е отишла да телефонира, а да посети някого, вероятно човека от по-горната инстанция.

Най-после Франсоаз наново се появява, сяда в колата, запалва и потегля, без да каже дума. Движим се през малки, зле осветени улички, край стобори на железарски складове и край разградени места. После отново излизаме на широк асфалтиран булевард. От едната страна на булеварда блестят витрини и пъстри фирми на заведения. От другата страна в полумрака тъмнеят корпуси на параходи, комини и мачти. Трябва да сме в Пирея. Франсоаз спира колата до слабо осветения тротоар откъм кея.

— Слез тук и ме почакай.

После продължава още двеста метра нататък и спира пак, този път до бляскавата редица на витрините, слиза от колата и хлътва в едно заведение. Подир малко я виждам отново да излиза, придружена от някакъв мъж, облечен в черно и доста по-нисък от нея. Двамата прекосяват пеша булеварда и тръгват бавно насам по тъмния тротоар.

— Ето ти пасажера — казва Франсоаз, когато двамата се изравняват с мене. — Емил, това е Жак. Оттук нататък той ще има грижата за тебе.

— Вървете с мен — избърборва мъжът, без дори да ме погледне, като ни повежда в сянката край корпусите на параходите.

— Стигнахме — съобщава след малко той.

Пред нас е ниското туловище на товарен параход с два също ниски широки комина. На кърмата ясно се чете „ЕТОАЛ“. Мъжът се изправя до трапа, вдига към Франсоаз ръка за сбогом и ми прави знак да го последвам.

— Тръгвате утре в зори — осведомява ме Франсоаз, като ме съпровожда до трапа. — Човекът, при когото ще те заведат в Париж, ще бъде предупреден. Ще му кажеш само: „Аз съм Емил, изпраща ме Франсоаз.“

— Благодаря ти — отвръщам. — Истински ти благодаря, макар че не мога да намеря съответните думи…

— Не е и нужно — успокоява ме Франсоаз. — Хайде, прибирай се, че ми се доспа.

Наистина сладка женичка. Стискам ръката й и тръгвам по трапа след непознатия, но когато стигам палубата, отново се обръщам и оглеждам широкия крайбрежен булевард, светлата редица на заведенията и тъмнеещите по-нататък масиви от сгради. Може би нейде там, далеч отвъд тия сгради, точно в тоя миг някой диктува някому заповедта за моето арестуване. Обаче аз съм вече върху един малък люшкащ се къс френска територия и преследвачите надали ще ме открият. Би трябвало да бъда щастлив, но чувствувам само, че в гърдите ми се разлива някакво тягостно и разяждащо усещане за празнота. Усещането, че съм сам, безнадеждно сам в тая нощ и на тоя булевард, между сенки от сгради и сенки от хора, погълнат от тъмнината и удавен в пустота.

Франсоаз стои все още на кея. Мъча се да се заловя за тоя смътен женски силует, за да се измъкна от празнотата, и вдигам ръка за поздрав. И понеже лицето на Франсоаз е заличено от сянката, опитвам да си въобразя, че то ми се усмихва. И в същия миг чувам мекия безстрастен глас:

— Сбогом, господин Никой! Щастливо плаване.

ВТОРА ГЛАВА

— Аз съм Емил. Изпраща ме Франсоаз.

— А, добре. Хубаво ли пътувахте? — пита човекът зад бюрото.

„Отвратително. Предаваха ме от ръка на ръка като пощенска пратка“ — трябва да отговоря аз. Но човекът зад бюрото очевидно пет пари не дава за това как съм пътувал, затуй отвръщам:

— Благодаря. Всичко мина много добре.

— Седнете — прави знак човекът зад бюрото. — Пушите ли?

„Да, но не от тия“ — трябва да отговоря аз, понеже вече съм опитал вкуса на „Голоаз бльо“. Вместо туй отново благодаря и запалвам предпазливо лютивата папироса.

Човекът зад бюрото ме наблюдава половин минута открито и делово, докато аз го изучавам само с крайчеца на окото си. Слаб мъж с остър нос, остър поглед и водоравни, сякаш пригодени за пагони рамене. Мургавата кожа и късо остриганата като четка сива коса допълват военно-цивилния вид на непознатия.

— Значи, вие сте Емил. Моето име е Льоконт. Какво ще ми кажете за себе си, господин Емил?

8
{"b":"261901","o":1}