ЛитМир - Электронная Библиотека

Богомил Райнов

Голямата скука

ПЪРВА ГЛАВА

Подир обедната суетня и августовската жега навън тия дълги коридори изглеждат странно глухи и здрачни с редицата плътно затворени врати и с високите тъжни прозорци към сенчестия вътрешен двор. Из такива безкрайни и пусти коридори човек броди обикновено в кошмара на съня, но аз, напротив, имам чувството, че едва сега се събуждам, че най-сетне идвам на себе си подир цялата нереалност на изминалите дни — белите плажове, синьото море и пъстрите бански костюми с намиращата се в тях женска плът.

Може да е глупаво, но щом ти е писано да се движиш почти винаги върху усойния тротоар на улицата, по която протича животът ни, идва време, когато всичко, което се мярка откъм другия, слънчевия тротоар, почва да ти се вижда нереално и нетрайно като мираж. И ако случайно ти се падне да се озовеш на тая светла страна, имаш чувството, че работите внезапно са се объркали, че нещо не е в ред, че сънуваш или си дерайлирал.

Затова този коридор с хладината и строгата си пустота ми връща успокояващото чувство за реалност. Всичко си е на мястото и най-първо — Центърът, и аз съм също на мястото си — откъм сенчестата страна на живота — и ако все още не съм изтрезнял напълно от златното и от синьото на крайбрежието, подир малко ще ми поднесат за целта чаша силно кафе, макар че в случая бих предпочел да мина без кафе.

Осмата врата. Чукам и влизам. Секретарката ми подарява една служебна усмивка и отива да докладва. После отново се появява и кима към кабинета. Чакат ме.

— А, Боев! — възклицава с тон на приятна изненада генералът, като че ли срещата ни тук е въпрос на случайност. — Как мина почивката?

— В съкратени срокове — осведомявам го и стискам подадената ръка.

Това, че почивката е минала в съкратени срокове, шефът го знае много добре, защото сам той ме е извикал по спешност в София. „Аз и толкова не съм почивал“ — би забелязал кисело друг на негово място, но моят началник няма вкус към подобни отклонения. Той става, заобикаля огромното бюро и ние се настаняваме в тъмнозелените кресла под сянката на тъмнозеления канцеларски фикус. Подир малко влиза и секретарката с кафетата. Щом има кафе, значи, разговорът ще бъде обстоен и с последствия. При такива кафета на мене винаги път ми се пада.

Генералът отваря голямата парадна кутия с експортни цигари и я приближава към мене, но аз предпочитам да запаля от своите. Шефът пуши от дъжд на вятър и тая голяма кутия, ако не ме лъже паметта, бере тук праха от две години. Началникът запушва една от изветрелите цигари, изхвърля с леко мръщене дима от устата си и отпива от кафето. Ние седим тъй няколко минути, всеки зает с чашата си и с мислите си, додето генералът ненадейно запитва:

— Какви са познанията ти по социология?

— Малко по-добри от тия по ветеринарна медицина.

— Но ти си учил исторически материализъм…

— Учил съм — промърморвам неуверено.

— В такъв случай налага се да опресниш познанията си. И да ги допълниш. За целта разполагаш с два дни.

— Цели два дни? — запитвам, като си мисля, че шефът явно подценява социологията, освен ако надценява мене.

— Всъщност смятай ги четири, защото ще пътуваш с влак. На излизане оттук ще получиш необходимата литература. И остави тия скръбни физиономии. Подбрано ти е само най-същественото, няма да се преумориш от четене. А сега да минем към задачата…

Генералът заговорва с равния си глас. Недопушената му цигара е угаснала, забравена върху пепелника. Кафетата са изпити. Малкият сеанс на канцеларско гостоприемство е приключил. Дошло е време за сериозните неща.

В спокойния сух глас на шефа има нещо разведряващо като хладината в здрачните коридори. В тези ясни пестеливи фрази хаосът на събития, на злополуки и конфликти добива безстрастната форма на математическа задача: данните на първоначалната ситуация, настъпилите впоследствие изменения, известните и неизвестни величини, с които трябва да бъдат съобразени моите действия, средствата и целите на операцията.

Понякога генералът млъква за миг и ме поглежда със сините си очи, сякаш аз съм машинописка, на която той диктува и която трябва да бъде изчакана, додето натрака последната фраза. Всъщност, макар да нямам пред себе си машина, нещата стоят тъкмо тъй, защото се налага да запиша добре в главата си всяка подробност и всяка дума. Така че шефът от време на време спира и ми дава една малка пауза, като ме наблюдава спокойно със сините си очи. Той има светли и чисти очи, просто неприлично сини за един генерал, и навярно съзнава това, защото обикновено предпочита да гледа леко примижал, без да отваря много блендата.

Началникът ми употребява възможно най-малък брой думи, за да изрази наличните данни, и избягва всякакви коментарии. Той знае, че коментариите аз сам ще си ги направя и че е излишно да ме обременява с препоръки. Преди да стане генерал и преди да се озове в този кабинет, шефът сам е изпълнявал доста операции. А който е врял и кипял, отлично разбира, че при известни задачи подробният предварителен план се оказва на практика съвсем неизползваем.

— Това е всичко — произнася генералът един час по-късно, за да ме подсети, че имам думата.

Не се съмнявам, че това е всичко и че следователно повече приказки са излишни, но все пак задавам няколко въпроса, на които получавам очакваните отговори: „За тия неща не разполагаме с данни“; „Ще провериш на място“; „Не, това не ни е известно“.

Тия излишни въпроси изчерпват цялото ми участие в действието, ако не се брои това, че съм успял здраво да задимя кабинета. Шефът изчаква да загася последната цигара, пета по ред, и става.

— Може би не трябваше да изпращаме тъкмо тебе, но Станков е зад граница, а Борислав заминава по друга работа.

Забележката е донейде необичайна за стила на генерала, обаче в момента нямам време да я дешифрирам, защото той вече ми е подал ръка и за пръв път е отворил малко повече блендата на сините си очи:

— Желая ти успех, Боев!

В стаята на секретарката се сблъсквам с току-що споменатия Борислав.

— Какво, заминаваш ли? — пита той, като обръща гръб на прозореца, пред който вероятно доста време е скучал.

— А ти? — питам го на свой ред, за да му подскажа да не задава излишни въпроси.

Секретарката става и се упътва към кабинета на генерала.

— Е, значи, не е чудно да се срещнем по широкия свят — подхвърля Борислав, който е отгатнал положението.

— И да се срещнем, няма да можем да пием по едно. Също както в библията: срещнаха се и не се познаха.

Борислав се готви да отвърне нещо, обаче аз нямам време за разговори на свободни теми, затова махам с ръка за сбогом и излизам. Отбивам се в съответната служба да взема приготвените ми материали и поемам обратния път по дългия хладен коридор. Тоя обратен път стотици хора на ден го изминават с досада, облекчение или леко нетърпение, защото ги води към спокойното жилище, към децата и личния свят. Но с мене работите обикновено стоят по-иначе и този коридор винаги ме извежда съвсем другаде и много надалеч — към неизвестни градове, към непознати хора и към странни ситуации. И винаги, когато се спускам по стълбата и кимам на козируващия при входа милиционер, в главата ми се мярка идиотската мисъл, че може би за последен път минавам през тая врата, че вече съм поел, без да знам, в оная посока, от която няма връщане.

* * *

Събуждам се сред борови гори. Известно време имам дори чувството, че са ми прекъснали отдиха край морето само за да ме изпратят на планина. Точно според препоръката на лекарите, които обичат да дават добри съвети, понеже това не им струва нищо: „Ще прекарате 20 дни на море, а после ще идете на планина.“

Постепенно се разсънвам достатъчно, за да разбера, че не се намирам на Рилския манастир. Влакът с равномерно тракане възлиза между планински склонове и край прозореца на спалното купе прелитат боровите гори на Словения. И макар да не сме на курорт, приятно е да се събудиш в такава ранна заран и да гледаш как около тебе по стените на вагона се движат, изчезват и отново се появяват зелените сенки на гората и жълтите сияещи триъгълници на слънцето.

1
{"b":"261904","o":1}