ЛитМир - Электронная Библиотека

Една информация, която за момента не ми говори нищо, освен дето обяснява защо Розмари е тъй добре запозната със скъпоценните камъни — тия, очарователно променливите, а може би и другите. Но човек никога не знае кога и за какво може да му послужи една информация. Тъй че запаметявам сведението, качвам се на волвото и потеглям към Бел Ер.

— Надявам се, че успяхте да се срещнете с баща си — казвам любезно, когато настанявам дамата до отредената ни маса.

— Да. И най-важното, да му измъкна сумата, необходима за компенсиране на снощната загуба.

— Ако въпросът е бил само в това, можехте да ми кажете — забелязвам.

— Не, Пиер. Никога няма да приема от вас такъв род услуга.

— А какъв?

— Никакъв… Впрочем не знам…

Тя може би е готова да каже още нещо, ала в тоя момент изниква метр д’отелът.

— Наистина не съм допускала, че можете да си направите труда да ме доведете до Женева и да загубите за мене цял един ден — доверява ми тя към края на обеда.

— Чак за такъв егоист ли ме смятате?

— Не. Смятам ви просто за затворен човек.

— А вие действително ли сте тъй общителна, както изглеждате?

— Какво имате предвид?

— Нищо сексуално.

— Ако нямате предвид нищо сексуално, трябва да ви кажа, че действително съм общителна.

Това е съвсем вярно. И аз вече съм успял да го установя. А в случай, че все още ме измъчват някакви съмнения по въпроса, те твърде скоро ще се разсеят. Защото само две вечери по-късно, когато влизам в тъмната си спалня и надничам през цепката на завесата към вилата на Горанов, правоъгълникът на осветения насрещен прозорец ми сервира една интимна гледка: разположени на обичайните си места, Горанов и Пенев са се задълбочили в игра на карти. Само че този път към тях се е присъединил и трети партньор — милата и общителна Розмари Дюмон.

ТРЕТА ГЛАВА

Събота следобед. Изтягам се на креслото и разсеяно си мисля, че топлината на електрическия радиатор и пролетните цветове на зеления хол приятно контрастират с едрите парцали мокър сняг, сипещи се зад прозореца. Атмосферата на уют за жалост е понакърнена от големия зимен пейзаж, който Розмари е окачила на стената. Той наистина също е в зеленикави тонове, но такива леденозеленикави, че тръпки те побиват.

— От този ваш пейзаж ми става студено — позволявам си да подхвърля.

— Той не е мой, а на Моне — уточнява наемателката ми, която в момента нарежда пасианс.

— Все едно. Става ми студено, като го гледам.

— Но, Пиер, как да ви обясня, че задачата на една картина не е да отоплява стаята.

— Знам това. И все пак мисля, че тоя пейзаж би бил по-подходящ за през летните горещини.

— Вие разсъждавате с логиката на най-елементарния зрител: искате да получите от изкуството това, което в момента животът не ви предлага — произнася Розмари, като вдига очи от картите.

— Аз лично не искам нищо — поправям я. — Но все пак смятам, че ако закачите една картина у дома си, тя трябва да съответствува на нещо. На нещо желано. На някакво настроение.

— Тази картина също съответствува. Съответствува на вас — казва жената.

И прочела недоумението ми, добавя:

— Ами че погледнете се, това сте вие, цял-целеничък: хладен и навъсен като облачен зимен ден.

— Много мило от ваша страна, че сте си окачили портрета ми.

— А ако сам решите да украсите стаята си с някой пейзаж, който да ви напомня за мене, какво бихте сложили? — запитва Розмари.

— Във всеки случай не бих сложил пейзаж, нито каква да е картина. Това е прекалено мъртво за вас. Бих сложил някой камък, дето заранта му е зелена, пладнето златисто, а следобедът син и вечерта цикламена.

— Такъв камък няма.

— Възможно е. Вие по-добре знаете. Предполагам, че владеете материята на скъпоценните камъни не по-зле от тая на импресионистите.

— Защото това е всъщност все тази материя на изменчивата хубост — отвръща жената, без да мигне.

— Нима в университета изучавате и камъните? — продължавам аз да нахалнича.

— Камъните съм ги изучавала при един приятел на баща ми, който има предприятие за шлифовка — обяснява все тъй непринудено Розмари. — И то съвсем не с научна цел, а просто защото ти грабват очите.

— Но с какво всъщност ви привличат те? С красотата или стойността?

— А с какво ви привлича вас едно печено пиле? С приятния вкус или с хранителните качества?

— Все пак едно от двете трябва да доминира.

— Тогава защо говорите излишни работи. Ясно е кое доминира.

Тя се замисля за миг, сетне казва с променен тон:

— Когато преди време видях у тоя приятел на баща ми един великолепен безцветен камък, рекох с цялата си наивност: „Този брилянт навярно струва фантастично скъпо“. На което приятелят на баща ми добродушно се засмя: „Да, щеше да струва наистина фантастично скъпо, ако беше брилянт. Само че е бял сапфир“. И знаете ли, Пиер, едва бе произнесъл тия думи и ми се стори, че блясъкът на камъка изведнаж помръква.

— Не се ли опита приятелят на вашия баща да реабилитира камъка в очите ви?

— По кой начин?

— Като ви го подари.

Розмари се засмива скептично.

— А вие бихте ли ми го подарили?

— Незабавно. Нямам никакво отношение към камъните.

Тя ме поглежда, сетне произнася замислено:

— Интересно тогава към какво имате отношение.

Подир което отново променя тона:

— Мисля, че вече е време да се обличам. Нали не сте забравили, че тази вечер сме у Флора?

* * *

И тъй, тази вечер сме у Флора. Това става не знам за кой път, тъй като сбирките на карето са отдавна традиционни и доста чести, а според календара независимо от парцалите сняг сме в началото на март.

Немкинята е превърнала целия етаж в обширно студио, като е съединила двете стаи и ги е подредила удобно, но просто, искам да кажа без излишъка на мебели и настолни лампи, характерен за нашия зелен хол. И доколкото една обстановка разкрива нещо от индивидуалността на обитателя си, дотолкова би следвало да се заключи, че фрау Зайлер е жена на здравия практицизъм, а не на будоарния бит. Никакви галантни сцени и никакви импресионисти. Едничката украса се свежда до три-четири порцеланови статуетки, наредени върху ниския бюфет — рекламни подаръци на фабрики за порцеланови сервизи, тъй като Флора е представителка на фирми, снабдяващи човечеството с готварски и кухненски съдове.

Състезанието започна този път в моя полза, нещо доста рядко, понеже обикновено губя. Губя на дребно. Не както първия път.

— Би трябвало да се радвате — утешава ме в подобни случаи Бентън. — Това значи, че ще ви върви в любовта.

— Не говорете баналности, Ралф — възразява Розмари. — Когато един човек е апатичен в играта, той е апатичен и в любовта.

На което пък немкинята би могла да възрази, че американецът, макар да е апатичен в любовта, съвсем не е апатичен в играта. Но тя не възразява, въпреки че има основание да го стори. Доколкото си позволявам да съдя по беглите наблюдения, Флора бе опитала в началото няколко хода на повърхностен флирт с Бентън, които, уви, не бяха го изтръгнали от летаргията му. Може би просто не е любител на големия формат.

И така, състезанието този път протича в моя полза, но най-големите ми завоевания започват, когато сядам срещу импозантната фрау Зайлер, защото това е един дълъг робер и асовете, и ригите на колодата почти винаги се оказват събрани в ръката ми, а Розмари и Бентън се впускат в отчаяна отбрана и отбраната им продължава дори след като успяват по чудо да влязат в опасната зона, а наказателните удари от страна на неумолимата немкиня се сипят един подир друг и колоната на печалбите ни все повече добива очертанията на небостъргач, така че когато накрая Флора тегли чертата и прави сбора — счетоводството е винаги нейна задача, — Ралф е принуден да признае, че не помни в живота си друг толкова нещастен робер.

— Както виждате, старая се за вас, момчето ми — промърморва Флора и аз забелязвам, че очите й под влияние на тихото вътрешно доволство са добили в тоя момент лазурносин цвят.

14
{"b":"261907","o":1}