ЛитМир - Электронная Библиотека

— Труден въпрос… — отвръщам колебливо, като правя знак с очи към Феличе да донесе сметката.

Малко по-късно Бенато, макар и с голямо съжаление, е принуден да ме остави, тъй като тъкмо днес има една неотложна среща с домашния креват, пардон, с някакъв гръцки търговец на маслини. Така че както винаги се озовавам сам в бюрото, между двата авиационни календара и пред купчината заранни вестници. Този път обаче оставам малко повече от обикновеното. В петък винаги оставам малко повече от обикновеното, защото вместо да се мотая из улиците с риска някой да се залепи за мене, та дори и това да е скъпата Розмари, предпочитам да се отправя директно към мястото на срещата.

Петък, да. Нещастен ден според известни суеверия. Но, от друга страна — удобен. В навечерието на уикенда. Всеки бърза да напазарува и да се прибере. Улиците рано опустяват. И тогава тъкмо настъпва часът на срещата.

Излизам на Бундесплац, дето се издига потъмнялата от годините сграда на парламента — една крепост на демокрацията, добре завардена от крепостите на банките: отляво Кантонал банк, отдясно Национал банк, а насреща Креди Сюис и Шпаркасе. Обхождам парламента, продължавам надолу и излизам при моста, по който винаги се завръщам от Остринг. Само че сега не се завръщам, а спирам на отсамния бряг на реката. И понеже споменах, че Берн е град на два етажа, би следвало да добавя, че тук между двата етажа се редят една над друга или, ако щете, една под друга няколко тесни тераси, съединени помежду си със също тъй тесни стълбички.

Наоколо в тоя вече мъртъв час на априлския здрач и в това мокро ветровито време не се вижда жива душа. Изправям се до каменната ограда на най-горната тераса и поглеждам към следващата под нея. В полумрака ми се мярва тънката и слаба фигура на нашето момче. И както винаги по-рано, така и сега, струва ми се, че до мене е застанал още един човек — моят покоен приятел Любо Ангелов. Защото момчето на долната тераса е неговият син Боян.

Любо не казва нищо, научен още приживе да оценява нещата само професионално погледнато. Но макар да е свикнал да оценява нещата само професионално погледнато, той в края на краищата е баща и не може да се въздържи да не надзърне тук, на това място, дето синът му прави първите си стъпки. И въпреки че не казва нищо, аз се сещам за ония далечни години, когато Любо учеше и мене да правя първите си стъпки, също както аз днес помагам на момчето му да тръгне по тежкия и неприветен път на разузнаването. Да тръгне и да върви, докъдето му е писано, а сетне да предаде паролата на следващия.

Бих могъл всъщност да не заставам тук и да не надзъртам от терасата, защото миниатюрната приемателна и предавателна уредба действува на цели двеста метра разстояние. Ала когато наоколо няма хора, аз винаги заставам тук, за да изпълня сякаш негласната молба на Любо и да видя със собствените си очи Боян.

Врътвам леко капачката на писалката и подир късо пращене чувам тихия познат глас:

— Волво пет.

Врътвам наново капачката и на свой ред предавам:

— Волво шест.

Прието. Предаването е приключено. И въпреки лаконизма си то съдържа достатъчно данни и за двете страни. Боян ми съобщава, че за мене е оставен материал, който се намира в нашия тайник — едно черно волво, подобно на моето, — и че волвото е гарирано на съответното място в петата по нашия списък улица. Аз пък информирам, че пращам чрез тайника свой материал и че колата ще бъде преместена на шестата по списъка улица.

„Петата“ е една дълга пресечка отвъд Бубенберг, достатъчно далеч, за да мога да се уверя по пътя, че никой не ме сподирва, и достатъчно близо, за да не се преуморявам от ходене. Намирам лесно волвото, анонимно и незабележимо между множеството други гарирани коли. Отключвам го, настанявам се зад кормилото и потеглям. А додето чакам на първия червен светофар, изваждам изпод радиоприемника оставеното за мене послание и го заменям с моето. Манипулацията трае точно осем секунди.

Освобождаването от колата обаче ми отнема значително повече време. Не само защото „шестата“ е доста далече от „петата“, а и защото не успявам да намеря никакво място за паркиране. Това ме принуждава съгласно уговорката да оставя волвото на „седмата“, където напливът не е тъй голям. Прозаични, отегчителни, но необходими подробности на действуващата в момента комбинация — варианта „делта“.

Най-простите комбинации са нерядко и най-добри. Ала когато простото претърпи провал, налага се да минеш към нещо по-сложно. Осуетяването на атаката с двете б-та — Боев и Белев, е предизвикало необходимостта от следващата възможна атака с три б-та: Боев, Боян и Борислав. Тия три елемента образуват всъщност и оня триъгълник, който носи в гръцката азбука името делта. На мене предстои да осъществявам контакта с противника, на Борислав — контакта с Центъра, а на Боян — контакта между мене и Борислав. В случай, че едно от двете звена — Боян или Борислав — изгори, триъгълникът ще бъде наново възстановен с друго действуващо лице. Но в случай, че изгоря аз, операцията „делта“ може спокойно да бъде преименувана в операция „кръст“. Поне до второ нареждане.

Отивам наново до Беренплац, за да се въоръжа този път със собственото си волво. Стига тайници. Да се върнем към легалното съществуване на оня обикновен и скучен гражданин Пиер Лоран.

* * *

Тъкмо бъркам в джоба за ключа си, когато вратата се отваря и на прага се показва Розмари в едно от обичайните си превъплъщения — облечена скромно, но не без известен шик, наивна и миловидна мамина щерка.

— А, вие излизате? И ме оставяте сам в навечерието на уикенда? — възклицавам с лека горчивина, макар че искреното ми желание в момента е тъкмо да ме остави и да ми се махне от главата.

— Съжалявам много, Пиер, но нашият съсед хер Гораноф ме е поканил на чашка чай. Опитайте се да обуздаете скръбта си. Гораноф е от тия, дето подир две партии белот почват да се прозяват, така че едва ли ще ви липсвам дълго.

Окуражен от това обещание, влизам в скромния си дом, поставям на печката вода за чай, а подир туй се изкачвам в библиотеката и изваждам посланието. Това е отговорът на запитването ми относно Макс Брунер. Един твърде кратък отговор, за чието съставяне навярно са били необходими дълги издирвания.

Сведенията ми разкриват, че Брунер е завършил икономически науки, че е прекарал войната — вероятно в резултат на известни връзки — на сравнително топло място като оберлейтенант в интендантските части, а подир войната се е насочил към търговското поприще, навярно пак посредством полезни връзки. Не е замесен във военни престъпления, нито има някакви активни политически прояви.

С две думи, доста безинтересни сведения освен в една точка: през 1943–1944 г. интендантската част, в която е служел Брунер, се е намирала в България. Една точка, приканваща към размисъл. Особено ако се приеме хипотезата, че Флора, зад която се спотайва Брунер, се е озовала в съседство с българина Горанов не по чиста случайност, а по определени съображения.

Брунер — Флора — Горанов — това вече добива очертанията на начална схема. Нещо като разновидност на варианта „делта“, с тая разлика, че тук едното звено може би брои другото посредством третото. Но колкото и въпросната схема да изглежда примамлива, тя е засега лишена от някакъв реален и конкретен смисъл. И в случай, че такъв смисъл наистина съществува, никой не е в състояние да ми го разкрие освен самата Флора или самият Брунер. А не знам доколко би било удобно и възпитано да се явя при някой от тия двамата и да запитам:

— Кажете, какво по дявола търсите от този старик Горанов?

Влизам в банята, изгарям писмото над умивалника, сетне пускам водата, за да отнесе пепелта, и дори измивам със сапун порцелана, защото при такава любопитна съквартирантка като Розмари най-добре е да не се оставят никакви следи. После прониквам в спалнята и през цепката на завесата наблюдавам известно време как въпросната съквартирантка шляпа картите в компанията на тия бледи и подозрителни типове, Горанов и Пенев, а те и двамата й отправят мили усмивки — доколкото милите усмивки са изобщо по силите им — и акуратно я гощават с чай, бонбони и сухи сладки.

17
{"b":"261907","o":1}