ЛитМир - Электронная Библиотека

Най-после ми омръзва да съзерцавам тая интимна идилия и се сещам, че водата върху кухненската печка навярно е на път да изври. Слизам прочее, приготвям си на свой ред чаша чай и изваждам за допълнение нещо от хладилника. Доста постна вечеря за един уикенд и доста бедна схема за една хипотеза: Брунер — Флора — Горанов.

Премествам се в зеления оазис на хола и дремя известно време в креслото, като се вслушвам в звънкия глас на капчуците, оповестяващи в синята вечер, че пролетта най-сетне настъпва.

Да, пролетта най-сетне настъпва и Розмари най-сетне се прибира, за да изчурулика „колко мило от ваша страна, че ме чакате“ и „тия дребнави хора наистина ме отегчиха“.

— Не се учудвам — отвръщам. — Учудвам се по-скоро, че тъй охотно понасяте отегчението. Охотно, за да не кажа радостно.

— Не ставайте лош — промърморва тя, като се отпуска на дивана. — Още малко и ще ме уличите в мазохизъм.

— Защо не? Напоследък извращенията все повече се превръщат в нещо нормално.

— Какво да правя, като не мога да се въоръжа с вашето безстрастие и не съм в състояние да откажа, когато един възрастен човек ме кани на чашка чай.

Според личните ми наблюдения, за да получи тая чашка чай — поне първата, — Розмари доста време се е натрапвала на възрастния човек и неведнаж в продължение на седмици му е правила мили очи и сума пъти е спирала на приказка до оградата, но това е въпрос на подробности.

Въпрос на подробности е може би и обстоятелството, че както е пременена в късата пола на мамина щерка и както нехайно е кръстосала крака, тя безцеремонно е разкрила пред мен гледката на стройните си бедра чак до мястото, където природата им е определила да се съединят. Изобщо от известно време насам домашното поведение на Розмари изобилствува с подобни безцеремонности, стигащи дотам, че нерядко, додето съм в хола, тя се показва от стаята си по комбинезон или по слип, за да ми съобщи нещо, сякаш аз съм бездушен предмет или безполово същество. И дали го прави, защото действително ме смята за безстрастен или защото все още държи да провери чак толкова ли наистина съм безстрастен, ала тази нейна непринуденост започва да ме дразни.

— Бяхте казали на времето, че няма да каните гости, а започнахте да ги каните — напомням.

— О, Пиер! Но нали вие сам…

— Бяхте заявили, че не се натрапвате на хазяина, а започнахте да се натрапвате — продължавам.

— О, Пиер! Нима смятате…

— Смятам, да. И стойката, която в момента сте заели, говори, че на вас освен мазохизма не ви е чужд и садизмът…

— О, Пиер! — повтаря Розмари за трети път. — Не се докарвайте в роля, която не ви приляга, и не се опитвайте да ме убеждавате, че представлявам за вас нещо повече от събеседница за убиване на времето. Макар понякога да имам чувството, че вие не се нуждаете дори и от събеседница.

Тя произнася тоя малък пасаж, без да си дава труд да променя предизвикателната поза и без да държи сметка за посоката на погледа ми. А това още повече ме дразни. Но жената, изглежда, не го разбира или, напротив, отлично го разбира и сякаш за да доведе раздразнението ми до връхната точка, запитва безсрамно:

— Какво сте ме загледали?

— Това смущава ли ви?

— Във всеки случай не обичам да ме изучават като предмет. И не мога да разбера дали оценявате качеството на чорапите ми, или се опитвате да се оправите сред многобройните ми индивидуалности.

Ако бях Емил Боев, бих й казал нещо, което тутакси би сложило край на разговора. Но понеже не съм Емил Боев, а Пиер Лоран, преглъщам репликата и произнасям спокойно:

— Не си въобразявайте, че представлявате чак такава джунгла.

— Аха! Вие най-сетне сте намерили ръководната нишка. Ще бъде наистина мило да ми я съобщите, защото и аз самата се нуждая от нея.

— Защо не! Тя се крие в самите тия много индивидуалности, с които оперирате.

— Тази вечер се изразявате доста неясно.

— Боя се просто да не ви засегна.

— Не бойте се. Вървете направо през цветята.

— Защо да се тъпчат цветята? Вие и сама можете да си отговорите. Нали знаете каква е причината на всяка мимикрия?

— Това и децата го знаят.

— Именно. И ръководната нишка е тъкмо това, което и децата го знаят. Само че при хамелеона инстинктът действува директно, а при вас — посредством пресметливостта. Вашата индивидуалност е голата сметка. И тая гола сметка жонглира с всичките ви останали индивидуалности. И всичките ви маски, пози и превъплъщения се ръководят от една доста проста и съвсем обикновена изчислителна машина, която при вас изпълнява едновременно функциите и на мозък, и на сърце.

Безучастието, изписано допреди малко по лицето й, постепенно се е заменило с известно оживление. Едно такова оживление, та не бих се учудил, ако внезапно посегне към масичката и запокити кристалния пепелник в главата ми. Но както вече казах, когато е наистина вбесена, Розмари се въздържа от буйства. Тя мълчи известно време, вперила поглед в обвитите си с найлон колене, сетне вдига очи и произнася:

— Това, дето го казахте сега, никога няма да ви го простя.

— Аз само повтарям собствената ви теория за човека егоист.

— Не, това, дето го казахте сега, никога няма да ви го простя — настоява Розмари.

— Кое по-точно?

— Това, за сърцето.

— Е, ако е само за сърцето…

Ставам, за да се отърва от пейзажа на тия стройни бедра, и запалвам цигара. Сетне правя няколко стъпки към прозореца и се заглеждам в синята нощ, докато капчуците звънко повтарят все същата тая радиограма за настъпването на пролетта.

— Може да съм се изразила твърде елементарно, но като казвам, че хората са егоисти, това не значи, че между тях няма разновидности — чувам зад гърба си подчертано спокойния глас на Розмари. — И ако гърдите на хора като вас са натъпкани само с оферти и фактури, не е изключено в гърдите на други да има и сърце.

— Не затъвайте в противоречия.

— Противоречията, ако ги има, са не в моите разсъждения, а в човека — отвръща все тъй спокойно жената. — Може да е абсурдно, обаче така е: съществуват хора, у които наред с егоизма има и чувства. И колкото да ви изглежда невероятно, аз съм тъкмо от тия хора, Пиер.

Тя става, решила на свой ред да се разтъпче, и се запътва към другия край на хола.

— Вярвам ви — казвам, за да я успокоя. — Може би малко пресилих в последния пункт.

— Не, вие просто искахте да ме нараните. И ако ме е яд за нещо, то е, че наистина успяхте.

— Не ми повишавайте прекомерно самочувствието.

— Защото аз наистина се привързах към вас, Пиер — продължава жената и отново прави няколко крачки из хола. — Привързах се тъй, против волята си и без желание да се натрапвам на хазяина, както вие се изразявате.

— Може би там ви е грешката — промърморвам.

— Къде? — пита тя, като спира сред хола. — В това, че се привързах, или в това, че не ви се натрапих?

— Най-вече в последното. За да разбереш, че някой има сърце, са нужни факти.

Тя отново прави няколко крачки и вече е съвсем до мене, когато произнася:

— В такъв случай пропуснала съм момента. Ние сме стигнали до такъв градус на взаимното привикване, че…

Както казах, тя е съвсем до мене и не успява да довърши фразата по чисто технически причини.

— О, Пиер, какво ви е прихванало… — прошепва Розмари, когато най-сетне първата ни целувка, една твърде дълга целувка, стига до края си.

— Отде да знам — промърморвам. — Навярно е от пролетта. Не чувате ли: пролетта вече идва.

И отново посягам да я прегърна. Но преди да ми позволи да го сторя, жената с рязък жест смъква пердето на прозореца.

Защото, както мисля, че казах, в живота, противно на театъра, действието нерядко започва именно подир спускане на завесата.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Пролетта идва бурно и изведнаж. За няколко дни пъпките на дърветата се разпукват. За няколко дни кварталът лумва в зеленина, не тая постоянната мрачна и сякаш овехтяла зеленина на боровете, а светлата и свежа зеленина на нежните нови листа. Белите стени и червените покриви на вилите, доскоро отчетливо геометрични върху фона на голия тъмен гъсталак, биват удавени в сребристите и златисти сияния на овощните дървета. Цветовете стават променливи и неустойчиви като в любимите картини на Розмари или в камъните със странни имена, променливи, неустойчиви и нашарени в сенки и светлини, защото горе между земята и слънцето топлият вятър от юг е подкарал своите бели стада в синьото небе.

18
{"b":"261907","o":1}