ЛитМир - Электронная Библиотека

Промяната, уви, е главно от метеорологически характер. И съвсем отчасти — от битов. Както казва моята квартирантка, ние е нея сме стигнали отдавна до такъв градус на привикването, че чувствената промяна в отношенията ни е просто един лек нюанс под повърхността на обичайното, един лек нюанс, който единствено ние двамата с нея сме в състояние да доловим.

Инак всичко си е както преди и всеки следва делничното си разписание и само понякога следобед, понеже дните са станали по-дълги, а съседната гора — по-приветлива, ние, вместо да се изтягаме в тесния зелен интериор на хола, скитаме из просторния зелен интериор на гората или седим на някоя скамейка край пътеката и се взираме към изумрудната равнина, зад която отново се редят гористи хълмове, а над тях израства синята верига на планините, а още по-горе са заснежените алпийски върхове и над тях — огромният небесен купол, в чиято необятност топлият вятър от юг все тъй бърза с облачните си стада.

Веднаж Розмари ме завежда при своите познати в Селището на Робинзон — едно младо семейство на интелектуалци екстремисти, обитаващо неголям стандартен апартамент в тоя супермодерен комплекс от двуетажни циментови кутии. Фактът, че жената сама ме води при своите екстремисти, вече е достатъчен симптом за това, че те ще се окажат съвсем безинтересни за мене, професионално погледнато, и ако трябва да бъдем искрени, аз би следвало да й обясня, че едно запознаване с нейния шеф Тео Грабер би ми направило по-голямо удоволствие. Само че да бъдем искрени един към друг с Розмари, това би било вече прекален разкош, а аз не съм максималист и засега се задоволявам с дружба и любов без излишна откровеност, защото, както казват французите, и най-красивото момиче на света не може да ти даде повече от туй, което притежава.

Екстремистите са се наредили доста удобно, доколкото може да се нарече удобство безредното струпване на транзистори, магнитофони, книги и алкохолни напитки върху синия мокет на обширния хол. Изобщо двойката живее върху мокета, посреща гости върху мокета, като ги настанява на възглавници, консумира уиски и слуша поп-музика върху мокета, а вероятно и спи върху мокета, за да покаже, че плюе на възхода по пирамидата на йерархията и се придържа към бита на социалните низини.

С изключение на тая подробност не успявам да открия никаква друга връзка между домакините и експлоатираните класи, нещо, което си позволявам да изразя и гласно, когато ми омръзва да слушам познатия репертоар за перманентната революция и за аскетичната бедност в името на абсолютно безличие и пълно равенство.

— А кой ви пречи? — питам. — Изхвърлете всички тия неща от квартирата, включително и този ваш мокет, облечете се в три метра зелен док и живейте направо на пода. Или още по-лесно, изхвърлете се сами от апартамента и поемете по пътищата на перманентната революция.

Казвам го на съпругата, или по-точно на това, което предполагам, че е съпругата, защото тия типове и двамата са с дълги сламени коси, хилави безполови тела и джинси, украсени с изкуствени и чисто декоративни кръпки.

Съпругата обаче ми отговаря, че съм разбрал твърде вулгарно техните интелектуални възгледи и че те разглеждали и оценявали социалното равенство като висш абстрактен принцип, а не като просташка житейска практика.

Подир което мъжът или това, което предполагам, че е мъжът, налива още по едно уиски, за да покаже, че не се дразни от идейната конфронтация, и започва да развива следващата поред теория, тази за терористичната борба като най-висша форма на революционното насилие.

— Аз продавам главно маслини и сирене — забелязвам по някое време, — но имам достатъчно връзки в търговския свят, за да ви осигуря по два чифта пистолети от коя да е марка и по една каса ръчни бомби. Така че ако почувствувате липса на материали, обадете се.

На което съпругата отново отговаря, че теорията на революционното действие е едно, а практиката — друго, и че разделението между умствения и физическия труд, извършено още в робовладелческото общество, е узаконило обичая едни да създават принципите, а други да ги прилагат.

— Не допусках, че можете да се държите така грубиянски, Пиер — промърморва с укор Розмари, когато поемаме обратния път през гората.

— Какво да правя: не съм привикнал с такъв интелектуален разгул на нивото на домашния мокет.

— Обаче това не е причина да наричате през цялото време съпруга „госпожо“…

— Тъй ли? Че откъде да знам. Тоя тип имаше по-тънък глас.

— А нима той е виновен, че жена му има по-нисък тембър от него? Не, вие наистина прекалихте.

Спорим още малко по въпроса, дали съм прекалил, или не, а сетне се прибираме, поглъщаме в кухнята неизбежните яйца с шунка, прекарваме обичайното време в хола, аз — пред телевизора, а Розмари — над вечните си албуми, и накрая лягаме да спим — точно както правим вече месеци наред. И може би едничката разлика е, че лягаме на едно легло долу в стаята на квартирантката ми и че прибавяме към обичайната програма още една малка атракция, която вече също почва да се превръща в привичка.

— Промяната… — обича да мечтае Розмари.

Аз също мечтая за тая промяна, макар и негласно, обаче каква полза? Промяна няма освен в календарното време. То се топи, седмиците се изнизват, а ситуацията е все същата: тъпчем на място.

* * *

Денят е станал по-дълъг и когато заставам в уречения час и в точната минута до перваза на терасата, вече съвсем ясно виждам високата и слаба фигура на момъка долу. И, както винаги, усещам, че до мене стои още един човек — моят покоен приятел Любо Ангелов. Защото момъкът на долната площадка е неговият син Боян.

Боян е пременен според същата тая мода, по която се облича и двойката екстремисти, но какво да се прави: в момента той е студент — реален и мним подобно на моята Розмари — и трябва да се съобразява с показната екстравагантност на всичките си колеги. Една банална екстравагантност, която го прави незабележим в тълпата на еманципираната младеж.

И ми се струва, че чувам гласа на Любо:

— Какво си го маскирал тъй?

— Не съм го аз маскирал — отвръщам. — Те сами се маскират. Но ако оставим настрана дългите коси и сините гащи, не виждам с какво особено се отличават от нас.

— Изнежени са — отвръща Любо.

— А може би ние бяхме прекалено загрубели. Да гониш по цял ден бандити по урвите… Това отдавна вече мина…

— Изнежени са, брат ми. Затуй внимавай да не го похарчим този, нашия.

— Не е нужно да ми то казваш. Знам, че новакът е винаги опасен. И най-вече за себе си.

Любо замлъква, обаче аз усещам, че то е, защото съзнава, че не бива да се меси, професионално погледнато. И че всъщност страхът му съвсем не се е разсеял.

Нямам представа как изглежда Борислав, но предполагам, че все пак не ходи с продрани сини гащи, понеже Борислав също като мене използува фасадата на прозаичен аферист, само че за разлика от мене прави пари не в търговския бранш, а в някаква авиокомпания. Той живее от другата страна на реката в Кирхенфелд и по силата на едно съвпадение в тавана на същата тази сграда, дето се намира уютният му апартамент, една от скромните ергенски квартири е обитавана от Боян. Нямам представа за начина, по който се осъществява връзката между двамата, но съм уверен, че е достатъчно дискретен и практичен, за да им създава затруднения.

Писалката, поставена в малкото джобче на сакото ми, изпращява сухо и чувам тихия глас на момъка:

— Волво три.

— Четири — отвръщам.

Прието. В колата-тайник има оставено послание за мене, обаче аз ще върна колата на следващата поред улица, без да изпращам послание. И какво бих могъл да пиша? Че всичко е наред? Или че нищо не е наред? Защото, когато няма промяна, можеш да твърдиш и двете тия неща с еднакво основание.

Справката, с която се прибирам един час по-късно във вилата си и която бързам да проуча в интимната самота на библиотеката, се отнася до Горанов. Най-сетне. Подир дълго проучване и ровене в прахоляка на миналото Горанов накрая е идентифициран. За да стане ясно, че това наистина не е Горанов.

19
{"b":"261907","o":1}