ЛитМир - Электронная Библиотека

— Мисля обаче, че вие малко надценявате шансовете си. Говори се, че Пенев също се готвел да купи вилата.

— Нека се готви.

— Само че той има известни предимства… Освен ако си поделите предимствата, като сключите предварително брак…

— Какви предимства? — пита Розмари, като подминава с пренебрежение темата за брака.

— Ами че той е наемател в тоя имот.

— Това не е никакво предимство. Поне в Швейцария.

— Чудесно — кимам. — Тогава, да вървим.

— Излишно е да бързате. Търгът е едва подир два дни.

Влезеш ли веднаж в една идиотска история, не се знае докъде ще стигнеш. Така че ето ни и на търг. Търгът следва да се състои в една масивна стара сграда, боядисана в охра, като всички подобни казионни учреждения, и намираща се до Бубенберг. И два дни по-късно, точно в уреченото време, сиреч в два часа следобед, ние с Розмари проникваме в зала номер три, дето вече са се скупчили десетина търговски хиени, прехранващи се с покупко-продажба на недвижими имоти.

Комисарят оценител застава на катедрата и оповестява първия по списък обект, който не е нашият, а някаква скромна къщурка в някакъв затънтен квартал. Комисарят е слаб мъж с аскетично лице и тъмен костюм и така, както е застанал до катедрата, под строгия лъч, падащ от високия прозорец, той прилича на свещеник, изнасящ проповед, с тая разлика, че респектира енориашите си не с божия кръст, а с кокаленото чукче.

— Видяхте ли — прошепва ми Розмари, когато чукчето с късо изтракване оповестява края на наддаването. — Купиха я само за петдесет хиляди.

— Но това е най-обикновена барака — опитвам се да изстудя ентусиазма й.

— Няма значение, ще видите…

Тя не довършва фразата, защото туй, което действително заслужава да се види, и двамата го виждаме: сред малобройната публика се промъква Пенев, застава недалеч от нас и отправя дружески привет към Розмари, на който тя отвръща с лесно обяснима хладина, като кима едва-едва.

Облечен винаги на най-високото ниво на просташкия вкус, емигрантът този път е надминал себе си вероятно в чест на тържественото събитие. Наконтен е в спортен костюм с гущеров зелен цвят, пронизан от лилави райета, жълта карирана риза и вратовръзка с огромен възел и такъв разгул на багрите, че изобщо не подлежи на описание.

Втората къща по списък е почти тъй сиромашка, както и първата, и подир кратко пререкание между две търговски хиени комисарят с остър удар на чукчето заковава покупката на шейсет хиляди.

— Видяхте ли? И тая също… — прошепва ми Розмари.

Ала тя и този път не довършва фразата си и втренчва поглед надясно, дето са се появили двама други конкуренти, единият от които превъзхожда околните пигмеи с цяла глава. Това са Ралф и Флора.

— Тази нахална немкиня… — промърморва квартирантката ми.

Миг по-късно обаче тя окачва на лицето си една любезна усмивка, защото новодошлите са ни забелязали. Една змийска усмивка, на която Флора не пропуска да се отзове с друга змийска усмивка. Все пак, за да спечели поне една точка в своя полза при тоя дуел от разстояние, Розмари ме хваща подръка, сякаш за да каже „аз си имам съюзник“, докато немкинята не може да стори същото, понеже Бентън не е по интимностите. Впрочем аз също не съм по интимностите, но кой ме пита.

Бедната ми квартирантка. Тя, изглежда, не се сеща, че Флора на свой ред се осланя на съюзник. Или е забравила, че ако трябва да седнем един срещу друг с американеца, за да броим парите си, по-добре би било изобщо да не вадя моите.

Подир още два незначителни имота най-сетне идва ред и на нашия. Комисарят посочва бегло изложените в ъгъла снимки — тук всички обекти са представени със снимки, които, разбира се, никой не си дава труд да гледа, защото къщите своевременно са огледани на самото място. Сетне с ясния си и сух служебен глас започва да изрежда достойнствата на вилата, квадратурата и кубатурата, и размера на градината, и броя на дърветата, и всичко друго от тоя род, додето накрая извика високо:

— Първоначална цена: сто хиляди!

— Сто и десет хиляди! — чувам тутакси до себе си звънкия глас на Розмари.

— По-кротко! — промърморвам. — Изчакайте другите. И когато наддавате, правете лъвски скок, за да ги обезкуражите.

Тя прехапва устни, разбрала, че е избързала, защото тъкмо в тоя момент се чува спокойната реплика на немкинята:

— Сто и двайсет хиляди!

Настъпва пауза, по време на която оценителят подканя присъствуващите да побързат, защото е ясно, че такъв имот, все едно, няма да се продаде на такава ниска сума. Обаче и присъствуващите, имам предвид хиените, вече са разбрали, че борбата тепърва предстои да се разгаря, тъй че всички си мълчат и само някакъв дилетант, колкото да опита, се обажда от ъгъла:

— Сто и трийсет хиляди…

— Сто и четиресет — захлупва го веднага немкинята.

И отново пауза. И отново подканване от страна на комисаря, защото бързаме. И не само подканване, а и предизвикателно вдигане на чукчето:

— Сто и четиридесет хиляди! Едно… Две…

— Двеста хиляди! — оповестява в същия миг Розмари.

На което Флора невъзмутимо възразява:

— Двеста и десет!

Квартирантката ми подир съответното очакване вдига цената на двеста и петдесет. С тази сума всъщност приключват личните й авоари, но тя разчита на мъглявото ми обещание за една дреболия от още петдесет хиляди или малко повече.

И този път обаче Флора добавя своите неизменни десет хиляди. Тя още от началото качва все с по десет хиляди, но качва безпощадно и методично, дори и когато Розмари стига до триста хиляди.

— Триста и десет! — произнася немкинята.

Само че този път паузата е значително по-дълга. Търговската цена постепенно е почнала да надвишава реалната стойност на имота.

— Какво има в тая вила, злато ли? — чувам зад гърба си репликата на някакъв зяпач.

„Да, какво има наистина в тая вила — мисля си. — И дали изобщо има нещо освен въздух.“

Присъствуващите с видим интерес следят развоя на събитията, защото, когато двама съперници се вкопчат здравата, спектакълът си заслужава вниманието. Обаче това са само зрители, всички освен двете амбицирани дами, всички, включително и Пенев, който противно на очакванията ни през цялото време изобщо не се е обадил.

Розмари ме поглежда въпросително и като долавя едва забележимото ми кимане, наново оповестява звънко:

— Триста и двайсет хиляди!

— Триста и трийсет! — откликва се немкинята, ала сега в спокойния глас се долавя лек нюанс на умора.

Розмари отново ме търси с поглед. Свивам едва-едва рамене в смисъл „правете каквото щете“. Въпросът вече не е за моите пари, а за нейните, тъй като вилата на Горанов съвсем не струва такава сума. Жената се колебае няколко секунди, но когато оценителят вдига заплашително във въздуха чукчето, не се стърпява и отново извиква:

— Триста и четирдесет хиляди.

Този път колебанията са отдясно. И те са тъй дълги, та за всички е ясно, че приятелката ми най-сетне си е осигурила разорителната покупка. Комисарят за сетен път вдига чукчето:

— Триста и четирдесет хиляди, дамата в средата… Едно… Две…

— Триста и седемдесет хиляди! — прозвучава ненадейно глас в залата.

Само че това не е гласът на Флора, а басов мъжки глас. Поглеждам в съответната посока и виждам някакъв гражданин на средна възраст и среден на ръст, с обикновена физиономия и обикновен сив костюм, изобщо от тия типове, дето ги срещаме всекидневно по улицата, без дори да ги забелязваме, а камо ли да ги запомним.

Розмари също е погледнала натам и по безстрастното й каменно лице разбирам ясно, че е вбесена.

— Той ви отърва — промърморвам, за да я успокоя. — Престанете, това е лудост.

— Ще престана, разбира се — отвръща тя с безучастен глас. — Но не защото е лудост, а защото не съм в състояние да си позволявам подобни лудости.

— Триста и седемдесет хиляди, господинът в дъното… — започва експертът, ала млъква, понеже до него са се приближили двама мъже и една млада жена.

Между непознатите мъже и комисаря се завързва тих полугласен разговор, придружен с връчването и проучването на някакъв документ, подир което експертът отново отправя към публиката аскетичното си лице, за да съобщи уморено:

27
{"b":"261907","o":1}