ЛитМир - Электронная Библиотека

— Прегърнете ме по-силно, мойто момче. Аз не съм чуплива.

Изпълнявам нареждането и дори за по-удобно се облягам на бюста й — една отморяваща и достатъчно широка възглавница, а Флора при всяка стъпка опира предизвикателно до мене масивните си бедра и аз се оставям да бъда носен из вълните от плът, из този океан от плът, додето не чувам отново мекия спокоен глас:

— Мисля, че вие малко се увлякохте. Не се ли страхувате, че Розмари може да ви издърпа здраво ушите тази нощ?

— Такъв риск винаги съществува. Но какво да правя, когато не мога да крия симпатиите си — отвръщам, отърсил се от унеса.

— „Симпатиите си“? — вдига тя веждите си на фатална жена. — Трябваше доста месеци да чакам, додето чуя от устата ви тази дума.

— А не сте ли забелязали, Флора, че най-силните чувства обикновено най-мудно се разгарят?

— Не съм забелязала такава подробност — признава тя. — Вероятно защото силните чувства изобщо не съм ги изпитвала.

— Не ме убеждавайте, че сте безчувствена — възразявам, като притискам още по-плътно до себе си високия импозантен бюст.

— Розмари без друго ще ви изтегли ушите — предупреждава ме Флора, но се поддава на прегръдката. — Колкото до вашия намек, трябва да ви призная, че наистина не съм лишена от страсти. Просто не съм по тия, големите, а по другите, малките, приятните и безопасните.

— Не допусках, че такава могъща жена като вас може да бъде страхлива…

— Това не е страх, мой малки Пиер — измърква в ухото ми самката. — Това е склонност към удобството. Бурните страсти винаги предизвикват неудобства и хаос. А аз предпочитам уюта и реда.

Тя потапя в очите ми лазурния си поглед със спокойната увереност на хипнотизатор и добавя:

— Аз съм скучна жена, момчето ми. И нямам нищо от капризите и фантазиите на вашата очарователно лекомислена Розмари.

Тая откровена декларация обърква целия ми проект за светкавична чувствена атака и аз на протежение на няколко сластни такта се колебая какъв друг план да възприема, когато Флора неволно сама ми помага:

— Вие също не сте човек на изпепеляващите емоции и ако сте решили да ми втълпите обратното, трябва предварително да ви уверя, че няма да ви повярвам. Вие сте човек на равновесието и на хладния разум, момчето ми, и напразно се докарвате.

— Какво да се прави — въздъхвам. — Трябва да живеем по модата.

— Не виждам такава необходимост — възразява Флора. — Ако аз лично трябваше да живея по модата, би следвало най-първо да се залея с нещо запалително, а сетне да драсна клечка кибрит. Но такава мисъл, повярвайте, никога не ми е минавала. Нека джуджетата се съобразяват с модата на джуджетата. Хора като вас и мене не са задължени да го правят.

Тук аржентинското танго най-после секва и опиянен донейде от съзнанието, че могъщата дама ме е възвисила до своето ниво — без да гледа на разликата от пет сантиметра, — аз тържествено я повеждам обратно към масата.

— Чудесни бяхте — поздравява ни Розмари, — особено в рока. Тия бързи танци, скъпа, биха могли да ви се отразят доста хигиенично.

— Аз нямам нито грам тлъстина, моя мила — осведомява я Флора, като се настанява царствено в креслото си. — И се радвам на отлично здраве. Но вие напоследък ми се виждате малко бледа. И ако става дума за хигиената, бих ви припомнила, че разходките са наистина твърде полезни. Само че не нощните…

— Виждам, че господин Пенеф никога не закъснява с информациите си. Обаче загрижен за бързината, той пропуска да бъде точен. Защото оная нощ аз бях принудена да се разходя до болния си баща, скъпа моя.

Те продължават да беседват още известно време в тоя дружески тон, а ние с Ралф, за да възстановим мира, акуратно им наливаме чашите и келнерът поставя в кофичката с лед вече трета бутилка, ала дружеската беседа все тъй продължава, така че накрая се налага Бентън да покани Розмари на танц, за да раздели поне за известно време шампионките на тепиха, вкопчани в мъртва хватка.

— Ако тя и в къщи у вас разговаря така, вашият стоицизъм наистина заслужава адмирация — промърморва Флора, когато оставаме сами на масата.

— Просто е малко изнервена — отвръщам нехайно. — Това внезапно заболяване на бащата…

— Заболяване на бащата? — прекъсва ме дамата. — А защо не на римския папа?

— … Или може би хроничното недояждане…

— Нямам впечатление, че не си дояжда — прекъсва ме отново тя. — Ако една жена има хилаво тяло, това не значи непременно, че не си дояжда.

— Още една чаша? — предлагам галантно, за да променя темата.

— Налейте, щом ви прави удоволствие. Но не мислете, че ще ме напиете. Нито, че е нужно да ме напивате.

Флора ми отправя спокойния си всезнаещ поглед и след къса хипноза запитва:

— Пък и да ме напиете, какво ще ме правите? Нали милата Розмари е винаги на поста си?

— Смятам, че вие малко преувеличавате властта на Розмари върху мене — позволявам си да възразя.

— Тъй ли? А какво бихте казали, ако река да подложа на проверка твърдението ви?

— Как именно?

— По най-бруталния начин: като ви похитя.

— Вие почвате да отгатвате и сънищата ми.

— Не ви вярвам — поклаща глава дамата. — Но и не мисля да ви проверявам. Изобщо успокойте се: досега не съм похищавала никого… нито сама съм била похищавана…

Второто е близко до ума, но аз се въздържам да й го кажа, още повече компанията е отново в пълен състав. Компанията е в пълен състав, обаче веселбата нещо е в недостиг, макар че в кофичката се изстудява вече четвърта бутилка и само Флора се чувствува в пълна форма, доколкото може да се съди по топлите думи и топлите погледи, които ми отправя, а това още повече разваля настроението на Розмари — във всеки случай тази постепенна деградация на настроението тя великолепно я изиграва, — додето най-сетне квартирантката ми е принудена да признае, че ужасно я боли глава и че би искала да си тръгне, а Ралф, естествено, учтиво предлага да я откара и аз се обаждам, че всички ще си вървим, на което пък Розмари отвръща „защо, останете си, не желая да ви развалям вечерта“, и в тоя момент Флора ми хвърля красноречив поглед, и аз, подчинявайки се на погледа, отвръщам, че наистина бихме останали още малко, и това е вече самият връх на безшумния скандал, който Розмари увенчава с демонстративното си оттегляне в компанията на Ралф.

— Просто не вярвам на очите си — признава Флора. — Вие наистина можете да проявявате характер, когато решите.

— Заслугата за това е само ваша, скъпа — отвръщам скромно. — Тази вечер обаянието ви ме обгръща по-властно от всякога.

— Оставете тия книжни изрази, момчето ми. Тази Розмари, изглежда, ви е заразила с перверзния си вкус към празните фрази. С жена като мене се говори по-просто. И по-съдържателно.

Под влиянието на този съвет, действително прост и съдържателен, аз я извеждам от заведението, наемам такси и четвърт час по-късно двамата се озоваваме в познатото удобно и практично наредено студио.

— Наливайте си, не се страхувайте, че ще ме ощетите — предлага Флора, като показва струпаните на масичката бутилки. — А аз междувременно ще взема един душ.

За да вземе един душ, тя, естествено, трябва най-първо да се съблече, което и прави съвсем свободно, сякаш се намира под погледа на Макс Брунер, а не на Пиер Лоран, а сетне изчезва в банята. Нямам никакво намерение да се наливам добавъчно, особено сега, когато съм в непосредствена близост до тази опияняваща жена, затуй се изтягам на дивана и провеждам поредното малко съвещание между себе си и себе си.

И тъй, въпреки уговорките Розмари ме е хвърлила в обятията на Флора с една съвсем делова цел, която не се е поколебала да ми разкрие. По силата на някакво съвпадение, от рода на тия, с които животът често ни изненадва, моята цел не противоречи на нейната, макар че и далеч не се покрива. Въпросът е: дошло ли е време да пристъпя към действие. И в случай, че пристъпя, какво рискувам.

Додето мисля по тия неща, Флора излиза от банята по същия метод на внезапната изненада, по който и Венера е излязла от вълните.

33
{"b":"261907","o":1}