ЛитМир - Электронная Библиотека

— Ослепителна — промърморвам, неспособен да се овладея.

— Кажете по-хубаво: добре сложена. Нали ви казах вече, силните изрази не са моя страст.

Тя наметва полупрозрачен розов пеньоар и се запътва към мене.

— Апропо — подхвърлям, когато съвсем ме е наближила и сблъсъкът изглежда почти неизбежен. — Тая ваша дружба с Пенев…

Жената ми отправя погледа си, който внезапно е станал металносив, и произнася:

— Подозирах го, обаче не бях сигурна: Розмари ви е пратила да ме проучвате.

— Не познахте — възразявам спокойно. — Симпатията ми към вас наистина е съчетана и с известни практически интереси. Но една жена на хладния разум едва ли ще се учуди от подобна връзка между приятното и полезното. И за да няма недоразумения, бързам предварително да ви заявя: в случая Розмари е вън от играта.

Тя стои пред мене, поставила ръце на хълбоците си, и без ни най-малко да се стеснява от голотата си или дори да се сеща за нея, преценява декларацията ми. Сетне сяда, но не в интимна близост до мене, а на съседното кресло, кръстосва масивните си бедра и произнася сухо:

— Е, добре, момчето ми: слушам ви.

— Да, но за да минем към откровеностите, бих искал да отговорите най-първо на въпроса ми: тая ваша дружба с Пенев…

— Отговарям! — прекъсва ме Флора. — Този кретен е вън от играта. Също както вашата малка глупачка.

— В такъв случай ето какво…

И аз й разправям без излишно словесно разточителство — след като вече знам, че не е по празните фрази — за собствените ми сведения относно нейния бит и намерения, за връзката й с Брунер, за интереса й към покойния Горанов, а оттам и към Пенев, и, естествено, за крайната й цел: брилянтите.

— Вярвам, че при откровения тон на нашата беседа няма да вземете да оспорвате всички тия безспорни неща — завършвам изложението си.

— Не казвам нито „да“, нито „не“ — отвръща тя. — Изобщо не казвам нищо, преди да чуя най-важното: какво преследва самият господин Пиер Лоран?

— Засега ще ви отговоря по негативен път: не преследва брилянтите.

— Всички така казват. Днешният свят е просто претъпкан с алтруисти.

— Оставете тия плоски иронии и се обърнете към логиката: ако търсех брилянтите, щях ли да се разкривам пред вас, дето също ги търсите?

— Може да се разкривате, за да ни подхлъзнете в съответен момент. А може и да искате да делим. Последното, разбира се, е по-почтено. Само че аз, момчето ми, не обичам да деля.

Тя замълчава, сетне пояснява:

— Казвам ви тия неща просто тъй, като хипотеза.

Макар и просто като хипотеза, думите са достатъчно ясни. Както съм и очаквал, целта и на тоя екип са брилянтите. Да се надяваме, че са само брилянтите.

— Вижте, скъпа: нямам никакви аспирации към вашите камъни. За сметка на това обаче бих могъл да ви бъда полезен в издирването им.

— С какво?

— С известни сведения.

— Срещу какво?

— Срещу известни сведения.

— „Известни“… това звучи доста смътно — промърморва тя недоволно.

— Ще се конкретизирам, когато ми създадете необходимите условия.

— Говорете по-ясно. Какво имате предвид?

— Да ме срещнете с Брунер.

Тя се обляга назад в креслото и се засмива с къс, не особено весел смях.

— Това ли е всичко?

— Това е само началото.

— Вие сте странен човек, Лоран. Боите се от Флора, а търсите Макс. Ами че Макс ще ви стрие с двата си пръста, щом само се усъмни в нещо.

— Няма такава опасност.

— Вие по-добре знаете. Колкото до срещата, имайте я като малък подарък от мене, момчето ми.

Сетне става от креслото, поставя отново ръце на хълбоците си и запитва делово:

— Ще лягаме ли?

— Нали затова сме дошли… — отвръщам.

* * *

Събуждам се с мисълта, че в това топло време отдавна вече е трябвало да захвърля юргана. Юрганът обаче се оказва Флора, чиито едри бели ръце са ме обгърнали плътно. Втората ми мисъл се отнася до бедния Бенато. Изглежда и днес му е съдено да започне работния ден, а може би и да завърши обеда без мене.

Опитвам се да се измъкна от обятията на тая разкошна жена, но тя в съня си още по-плътно ме притиска до себе си. Почвам да се изпотявам. Могъща прегръдка. Налага се да поизчакам.

Изтощена от кабаретните и нощни преживявания, Флора ме освобождава от обятията си едва в девет. Но трябва да призная, че веднаж отворила очи, тя проявява завидна активност. Няколко енергични упражнения с клякане и ставане, няколко минути в банята под душа и ето четвърт час по-късно ние вече седим пред обилната закуска, сервирана върху кухненската маса.

— Ти ми харесваш, момчето ми — казва домакинята, като посяга към панерчето с кифли, току-що донесени от хазяина. — Макар че би трябвало да съм обидена.

За разлика от Розмари тя още от първата нощ е минала на „ти“.

— Обидена от какво?

— От недоверието ти. Прескачаш Флора, за да търсиш Брунер.

— Това съвсем не е въпрос на недоверие, а на необходимост: сведенията, които са ми нужни, мога да ги получа не от тебе, а от Брунер.

Жената ме поглежда замислено, сякаш съобразява какви ще са тия сведения, известни на приятеля й, а неизвестни на самата нея. Сетне свива рамене:

— Тъй да бъде. Макар че по-нормално би било разговорите да се водят между мене и тебе — двама търговски представители, не е ли вярно?

— Всъщност ти представляваш кого?

— Нали знаеш: Макс Брунер.

— Брунер не е фабрика за чинии.

— А защо трябва да бъде фабрика за чинии?

— Значи си негов инструмент.

— А защо да не е обратното?

— Защото той дърпа конците.

— Боже мой! — вдига тя вежди. — Ако той почне да дърпа конците, така ще се оплете в тях, че и аз не бих могла да го измъкна.

— А не се ли боиш, че когато плячката бъде налице, той може да се отърве от тебе?

Жената се засмива с късия си невесел смях:

— По-скоро аз мога да се отърва от него. Но няма да го направя. Една самотна жена, момчето ми, винаги има нужда от домашно куче.

СЕДМА ГЛАВА

Заведението вероятно доскоро е било един обикновен просторен зимник, натъпкан с вехтории. Но ето че по невидими пътища сексуалната революция е проникнала тук, макар и като плах далечен отглас. Няколко плаката на Казино дьо Пари от началото на века, няколко червени лампи в нишите, една дузина маси, един подиум, осветен с прожектори — и зимникът се е превърнал в бърлога на еротичния разгул, поне в очите на малобройната местна бохема.

Това е второто и последно нощно заведение в тоя порядъчен Берн, значително по-ниско по ранг от Мокамбо, но очевидно и значително по-интересно, ако се съди по факта, че е натъпкано с публика. Магнитофонът, заместващ скъпия и съвсем излишен за един зимник оркестър, подпомогнат от усилвателната апаратура, изпълва помещението с едва поносима поп-истерия. Излишеството на децибели обаче рязко контрастира с недостига на светлина, тъй че аз доста дълго се лутам сред масите в червения полумрак, додето открия в един ъгъл интересуващата ме личност.

— Ще разрешите ли?

Личността ме поглежда бегло и свива безразлично рамене. Сетне повторно ме поглежда и вероятно ме разпознава, защото бледото дълго лице още повече се удължава и острите очи заиграват неспокойно.

— Един скоч? — пита келнерът, който въпреки суматохата не е пропуснал да улови появата ми.

Кимам утвърдително и като забелязвам незапалената цигара в устата на съседа си, услужливо щраквам запалката. Човекът обаче се дръпва сепнато, сякаш пламъкът го е опарил, сетне промърморва:

— Мерси, не пуша.

— Но вероятно по-рано сте пушили? — запитвам любезно, колкото да подхвана разговора.

— Пушех много. Но един ден лекарят ми каза, че ако пуша много, ще живея малко. Гърдите ми не са в отлично състояние. — Той замълчава и изведнаж престава да ми обръща внимание, защото вниманието му е привлечено изцяло от жената, която внезапно се е появила на подиума под предупредителния гръм на магнитофонните ударни инструменти.

34
{"b":"261907","o":1}