ЛитМир - Электронная Библиотека

Нямам представа каква е програмата на Мокамбо, тъй като онази вечер, преждевременно похитен от Флора, съм пропуснал възможността да я видя. Но що се отнася до тукашната програма, тя е твърде далеч от класическите традиции на прочутото Казино дьо Пари. Дамата, излязла на подиума, съвсем очевидно е пристигнала не от Париж, а от някой вертеп на превърнатия в развалини Бейрут. Порядъчно тлъста и порядъчно подвижна, тя се старае да съчетава ориенталския танц на корема с американския стриптийз, като постепенно смъква ефирните си воали, за да разкрие всичко, което природата й е дала, върти тазовите си части, показва ги на публиката ту отпред, ту отзад и тръска пълните си телеса като някакво игриво пелте под екзалтирания вой на усилвателите.

Съседът ми, превърнал се изцяло в слух и зрение, вероятно оценява по достойнство еротичната сгъстеност на зрелището. И все пак имам чувството, че нещо му пречи да се съсредоточи напълно. Надявам се, че това не съм аз.

Дебеланата, след като не е оставила по себе си нищо освен обувките и след като обстойно е поднесла на публиката всичко, което би могла да поднесе, изчезва с няколко прощални завъртвания на задните части отвъд завесата, за да бъде тутакси заменена от своя антипод — една много дълга и много бяла представителка на северната раса, тъй добре облечена с коприни и кожи, та очевидно ще мине маса време, додето напълно се съблече.

Нямам обаче никакво намерение да дремя тук маса време, пък и събитията напоследък съвсем не са подходящи за дремане, тъй че си позволявам да отвлека за малко вниманието на съседа от поредното сексуално блюдо:

— Аз не съм дошъл тука за стриптийзи, господин Пенев, а за да ви кажа няколко думи, които, струва ми се, е във ваш интерес да изслушате.

Човекът ми отправя бързия си поглед, сетне отново вперва очи в скандинавката, която, захвърлила жакетчето от изкуствен хермелин, вече се е заела с роклята.

— Не съм ви викал на разговор — промърморва Пенев. — Но ако имате нещо да кажете, говорете. Не съм глух.

— Необходими ми са досиетата на агентурата. Агентурата на Горанов.

Съседът отново ме стрелва с поглед и после отново го насочва към дългата бяла самка, която вече е навлязла в етапа на дантеленото бельо.

— Досиетата ли? — произнася мъжът глухо. — И какво още? Свръхзвуков самолет, атомна бомба, космическа ракета? Правете спокойно заявките си; аз съм на разположение.

— Вижте, Пенев: нека да прескочим това обичайно, но твърде отегчително встъпление на наивни недоумения. Казах ясно: досиетата. И би следвало да добавя: няма време за губене.

— Аз лично не бързам за никъде…

— Само че тия, които са по петите ви, бързат. Не знам дали сте в течение, но от известно време насам вие сте под наблюдение. Не бих се учудил, ако и в този момент от някоя маса ни следят.

— Защо е нужно да се тревожите за мене? — забелязва съседът ми, без да откъсва очи от подиума. — Ако продължавате да си тикате носа, дето не ви е работа, и да бълнувате разни агентури, предполагам, че по-уместно е да помислите за себе си.

— Мисля и за двама ни. Не защото имам специални симпатии към вас, но защото такава е създадената ситуация: аз търся нещо, което е у вас, а вие търсите нещо, което е у мене. Това е и предложението ми: да разменим туй, което е нужно на мене, срещу онуй, което е нужно на вас. Мисля, че съм ясен.

— Не съвсем — поклаща леко острата си глава събеседникът ми. — Чух вече какво търсите, но не разбрах какво търся самият аз.

— Брилянтите.

Пенев най-сетне благоволява да отмести очи от сцената, макар че тъкмо в този момент северната красавица, разположила се върху един стол в безсрамна поза, почва да смъква чорапите си. Тя ги навива с отегчителна мудност, сякаш разправя някой безкраен и досаден виц. Един съвсем стар виц.

— Не бихте ли могли да бъдете по-точен? — запитва мъжът, като отлепва от устните си съвсем измокрената вече цигара и я захвърля в пепелника.

— Казах: брилянтите. Брилянтите, оставени от Горанов и за които вие от сума време вече напразно дебнете. И напразно очаквате да се докопате до тях било чрез Виолета, било чрез Флора, било чрез собствените си усилия. Съвсем напразно, Пенев. Защото те са у мене.

— Досиета… Брилянти… Приказки — промърморва пренебрежително мъжът.

Но фактът, че вече е загубил всякакъв интерес към номерата на дългата скандинавка, говори друго. Той вади от джоба си пакетче лъки-страйк без филтър — студеното му пушене винаги се осъществява с цигари без филтър — и поставя нова цигара в ъгъла на устните си.

— Вие, изглежда, наистина не си давате сметка за положението — забелязвам спокойно. — Вие се пазите от тютюна, за да живеете по-дълго. И даже не се сещате, че има всички шансове животът да си остане за вас като тази незапалена цигара, дето постоянно я дъвчете. Тия, които премахнаха Горанов, се готвят да премахнат и Пенев. Допускам дори, че са вече съвсем готови за операцията. Така че ако държите да оцелеете, не ми губете времето с приказки и фалшиви съмнения.

Репликата е достатъчно дълга, за да даде възможност на артистката да смъкне чорапите и на Пенев — да се пребори с колебанията.

— За какво са ви досиетата? — пита ненадейно той, без да пропусне да добави: — В случай, че изобщо има някакви досиета.

— В тях са записани мои близки, които вече не държат да фигурират там и изобщо биха желали да спят спокойно в бъдеще.

— Значи вие сте българин? — запитва този път съседът ми на матерен език.

— А вие какъв смятате, че съм? Американски негър? — отвръщам на същия език.

Той не дава обяснение на въпроса и потъва в мислите си, додето високата жена на подиума с царствен жест запокитва сутиена и най-сетне се насочва към връхната точка на номера — освобождаването от слипа. И понеже събеседникът ми дори в тоя напрегнат момент не вдига очи към хубавицата, и понеже размислите му почват да ми се струват прекалено дълги, позволявам си да му помогна:

— Дължа да ви предупредя, че ако съобразявате как да спасите собствения си живот, като похарчите моя, това е фатална грешка. Фактът, че се разкривам пред вас, би трябвало да ви подскаже, че гърбът ми е добре защитен. Хората, които ще ви ликвидират при всеки опит за предателство, са налице и нащрек, Пенев. Те няма да ви изпуснат от очи и няма такова място, където бихте могли да се заврете, за да избегнете куршума.

И понеже нещата и без туй вече са стигнали дотук, позволявам си да добавя:

— Всъщност куршума вие отдавна вече сте го заслужили. И аз проявявам голямо великодушие, като ви давам амнистия. И великодушието е наистина фантастично, ако съобразите, че заедно с амнистията ви давам и брилянтите.

— Колкото едно нещо е по-фантастично, толкова по-малко доверие заслужава — отвръща не без известно основание Пенев.

— Вие знаете много добре, че хората, които представлявам, не се интересуват от брилянти. Особено пък когато са крадени.

— А какви са всъщност тия брилянти, за които постоянно ми говорите? — започва малката си проверка съседът.

— Многокаратови. Невероятна колекция. Подредени с вкус в малка черна кутия.

— Колко парчета?

— Девет.

— Ето че сбъркахте — поклаща глава Пенев. — Десет са.

— Били са десет. Само че единият е поел пътя към пазара за крадени вещи. Така че сега са девет.

Той, разбира се, отлично знае, че са девет, и просто пуска в ход уловките си, за да разбере дали и доколко съм в течение.

Дългата скандинавка е изчезнала по реда си зад завесата, за да бъде заменена от едра мулатка с предизвикателни форми и лека поплинена рокля. Тази явно работи в съгласие с лозунга „Пестете ни времето“.

— Не умувайте — подканям съседа си, — защото ако умувате, сделката може и да не се състои. Вие разполагате с твърде малко време, за да си приберете парцалите и да изчезнете.

— А как впрочем си ги представяте вие тези досиета? — пита Пенев, като най-сетне вдига глава и ме поглежда.

— Външният им вид никак не ме интересува. Нито начинът, по който са написани. Нито шифърът, ако има шифър.

35
{"b":"261907","o":1}