ЛитМир - Электронная Библиотека
ЛитМир: бестселлеры месяца
Напряжение. Коронный разряд
Багровый лепесток и белый
Немного ненависти
Свобода от тревоги. Справься с тревогой, пока она не расправилась с тобой
Зеркало грядущего
Когда я вернусь, будь дома
Игра престолов
Байки из грота. 50 историй из жизни древних людей
Прощание с плейбоем

Спирам по необходимост колата и тутакси се готвя да дам стремително на заден ход, когато двама души изтъркулват зад волвото две добавъчни пирамиди. Няма мърдане. Между другото и защото тия двамата държат пистолети. И мостът е достатъчно добре осветен, за да забележа ясно, че цевите са вдянати в заглушители. А когато един пистолет носи заглушител, вероятността да бъде пуснат в ход при първа необходимост значително нараства.

Между двете платна на моста се разтяга висока желязна бариера, тъй че всеки опит за маневриране е изключен. Няма мърдане. Още повече, че в същия този миг, прескочили изневиделица бариерата, на два метра пред колата застават още двама души. Също с пистолети. И също с подозрително удължени цеви.

Трябва да призная, че са избрали наистина най-удобното място, за да ми теглят куршума. А аз съм им помогнал, като съм се явил и в най-удобния час. Мостът е отчайващо пуст. Няколко сподавени изпуквания и Пиер Лоран е свършен. Което още е половин беда. Лошото е, че заедно с Лоран ще отиде и Боев. И дали ще ме хвърлят в шейсетметровата бездна, отвъд парапета на моста, вече мъртъв, или все още жив, това е подробност, която едва ли ще заинтересува дори и следствената полиция.

Двамата, изправени пред фаровете на колата, са ми добре познати от скорошната среща в един асансьор. И този отдясно, в шоколадения си костюм на светли райета, който вече е имал време да се изтупа от праха, в същия момент ми прави небрежен знак с пистолета: „Слизай!“

Да не се подчиня би значело все едно да ми стреля през джама. Отварям покорно вратата и давам вид, че се готвя да изляза. Ала вместо да изляза, само с бърз жест подхвърлям една от сините капсулки, които нося за всеки случай в джоба си. И без да протакам, повтарям жеста, но този път в обратна посока, към задницата на колата.

Не очаквайте гръм и трясък. Само две ослепителни кълба от пламъци, които се извиват като огнен вихър и тутакси угасват. Заедно с тях обаче угасват и непознатите типове.

Няма време за губене. Такава адска светлинна експлозия по средата на главния мост не може да остане незабелязана дори в един заспал град и дори този град да е Берн в най-късните нощни часове, и по-точно в десет и половина вечерта. Изскачам от колата, измествам светкавично едната пирамида, а сетне и втората, едното тяло, а сетне и второто, сядам обратно зад волана и потеглям с пълна газ. Едва съм поел по Тунщрасе и зад гърба ми се разнася воят на полицейска сирена. Не е чудно подобен вой да се появи и насреща ми. Затуй свивам в първата глуха пресечка и се отправям с досадни, ала своевременни обходни маневри към спокойния си дом.

Един спокоен дом наистина. И един съвсем спокоен град. Но чието спокойствие почва да става зловещо.

ОСМА ГЛАВА

— Изглежда, беседата с Флора е била доста разпалена — подхвърля Розмари, като забелязва леките промени, настъпили във физиономията ми.

— Грешите — отвръщам. — Това не са любовни контузии.

Отпускам се в любимото си кресло и въздъхвам мечтателно:

— Как бих искал, скъпа приятелко, да мога истински да разчитам на вас.

— Мисля, че можете да разчитате напълно.

— Дори дотам, че да се надявам на чаша кафе?

— Негодник — промърморва Розмари, но все пак става неохотно. — Щом жадувате за една безсънна нощ…

Ала да я изпратя в кухнята, това означава да получа само краткотрайна отсрочка. И малко по-късно заедно с кафето тя ми сервира и следващия си въпрос:

— Сега най-сетне ще ми кажете ли какво ви е сполетяло?

— Нападение — заявявам лаконично, като отпивам глътка животворна течност.

— От страна на кого?

— Нямам понятие — отвръщам почти искрено и паля цигара.

— И с каква цел?

— Мисля, че целта личи достатъчно от последствията.

— Смятате, че са искали да ви пребият?

— Вероятно.

— А може би и да ви ограбят?

— Едното върви с другото. Особено ако са си втълпили, че джобовете ми са пълни с брилянти.

— Значи допускате, че нападението е било свързано с тия неща тук наоколо?

— А с какво друго? Все пак ние сме в Берн, а не в Чикаго.

— Вие вече почвате и да цитирате Флора… до там ви е влязла в главата — подхвърля Розмари.

Но понеже не получава отговор, минава на нещо по-сериозно:

— Пиер, страх ме е…

— Щом ви е страх, свивайте знамената. Нищо по-лесно от това. Мястото ви при Грабер, надявам се, е запазено.

Тя помълчава малко, сякаш преценява предложението ми. После казва с променен тон:

— Няма да ги свия! Няма да отстъпя пред тези…

— Кои „тези“?

— Ами тези, дето са ви нападнали… Всъщност колко души ви нападнаха?

— Цяла тълпа. Отпърво бяха двама, сетне станаха четирима. И ако не бях сложил край на номерата им, навярно щяха да продължат да се удвояват.

— Колкото и да са там, няма да отстъпя! — повтаря Розмари.

Обичам такива решителни същества. Дори и когато са от другия пол.

Тия думи биват доказани с дела още на следния ден, когато квартирантката ме уведомява, че следобеда Виолета ни е поканила на чай.

— Такава визита пред очите на целия квартал не ме привлича особено — избъбрям кисело. — Значи съвсем ще се разголим пред евентуалните наблюдатели.

— И какво като се разголим? — запитва предизвикателно жената, сякаш не е секретарка на Грабер, а шампионка по стриптийз. — Законите в тая страна запрещават не следобедния чай, а бандитските нападения.

— О, законите!…

Естествено, въпреки лицемерните ми възражения ние се настаняваме малко след пет в познатия мрачен хол, който вече не е тъй мрачен може би благодарение на две добавъчно поставени настолни лампи с розови абажури. Виолета се е пременила в скромна батистена рокличка, съвпадаща напълно по цвят с абажурите, но украсена плюс това и с малки сини цветчета. Седим край масата, за да не се разнасят напразно чашите и сладкишите насам-натам, и разговаряме за всичко и нищо, както е прието в добрия тон. Додето Розмари не изтърсва ни в клин, ни в ръкав:

— А вчера нашият скъп Пиер е бил на два пъти нападнат от бандити, представяте ли си?

— О! — възклицава Виолета, като зяпва от учудване. — Нима е възможно?

— И въпросът не е в това, че са го поожулили — продължава квартирантката ми с оная обичайна небрежност, която проявяваме към чуждото тегло. — Въпросът е, какво се крие зад тия покушения?

Тя снишава глас и като отправя към домакинята тъмния си загрижен поглед, добавя:

— Защото, мила, нападенията са станали непосредствено след вашия разговор с Пиер в гората!

— О, нима е възможно! — възклицава пак Виолета, която очевидно не е в състояние да измисли нищо друго. — Но ние не сме разговаряли за нищо такова, което…

— Не се съмнявам — бърза да се съгласи Розмари. — Само че, изглежда, онези господа не са на същото мнение…

— Но какви господа имате предвид? И какво всъщност искате от мене? — запитва домакинята, вече явно разстроена.

— Не е ли по-добре да прекратим тоя неприятен разговор и да минем на нещо по-леко? — обаждам се най-сетне и аз.

— Но тя трябва да бъде в течение, Пиер! — възразява приятелката ми.

— В течение на какво? — недоумява съвсем разтревожена Виолета.

— В течение на това, че те искат да премахнат час по-скоро всички хора около вас… всички тия, които биха могли да ви защитят. Както заклаха тоя мил хер Гораноф, както се справиха с Пенеф, така утре могат да свършат и с Пиер…

— Мерси — промърморвам. — Вие наистина ме окуражавате.

— Но това е точно така, скъпи… И снощните покушения напълно го потвърждават. А нищо чудно после да дойде и моят ред. Те искат да ви оставят сама, мило дете, съвсем сама, а тогава вече да се заемат и с вас…

— Но какво всъщност търсят те от мене? — недоумява милото дете, което, както вече споменах, едва ли е по-младо от квартирантката ми.

— Това вие по-добре трябва да знаете — отвръща Розмари.

— Нищо не знам, уверявам ви!

— В такъв случай трябва да се облегнем на предположенията — свива рамене приятелката ми. — Какво могат да търсят такива алчни хора освен нещо ценно… злато… или, да речем, брилянти… Да, може би наистина брилянти… Тук в квартала говореха нещо за брилянти, спомняте ли си, Пиер?

45
{"b":"261907","o":1}