ЛитМир - Электронная Библиотека

— Ще се убедите, че се лъжете, Бентън. И то само след няколко минути. Една малка разходка из гората — и готово. Освен ако се боите от тъмното.

Той не си дава труд да отговори и ние поемаме бавно нагоре по алеята. Разбира се, не е чак толкова тъмно, та да те побият тръпки и флуоресцентните лампи, макар и поставени доста нарядко, достатъчно ясно осветяват пътя ни.

— Вие имате късмет, Лоран… — промърморва по едно време американецът.

— Това и други са ми го казвали, но за жалост без валидни обяснения.

— Имате късмет, че ви надуших много късно… Че тия разни жени отвлякоха вниманието ми и много късно ви засякох… Иначе отдавна вече щяхте да сте вън от играта…

— А вие какво щяхте да спечелите? Щяхте само да развалите карето ни, това мило и тихо каре, и да се лишите от предстоящия разговор.

И като снишавам тона, казвам:

— Искам да ви предложа нещо, Бентън. Но за да ви го предложа, трябва най-първо да знам от какво всъщност се интересувате — от брилянти или от досиета…

— От целия пакет — отвръща също тъй тихо Ралф и без секунда забавяне, сякаш отдавна е очаквал репликата.

— Ако разполагах с целия пакет, нямаше да бъда вече тук и да водя разговори с вас — забелязвам. — А и на вас, мисля, целият пакет не ви е нужен. Нужни са ви камъните.

— На мене лично, да! — потвърждава американецът. — Само че аз имам и шефове.

— Вижте, Бентън: вие сте професионалист, значи трябва да ви е ясно, че тия досиета вече не струват много нещо, след като ние сме в курса на нещата.

— На мене лично ми е ясно. Само че аз имам и шефове.

— Стига сте ми тикали в носа тия ваши шефове — промърморвам с нотка на раздразнение.

— Вие също сте професионалист, а все пак, изглежда, не разбирате — произнася спокойно събеседникът ми. — След като този малък, но така добре организиран информационен център бе разнебитен от необмислените действия на Гораноф, след като Пенеф на свой ред се провали, след като стана ясно, че най-различни сили по различни подбуди са проникнали в един до вчера строго законспириран сектор, съвсем естествено е моите шефове да настояват за една поне частична реабилитация на службата ми. И тази реабилитация ще трябва да я заплатите вие. Вие лично, а не някой дребосък като онова ваше хипи. И понеже няма с какво друго да я заплатите, ще се наложи да ви вземем живота.

Думите, макар и лишени от евтини заплашителни интонации, звучат достатъчно сериозно, но аз все още не знам доколко са наистина сериозни и доколко Ралф се старае — както е редно в началото на едрия пазарлък — да ми внуши да не си придавам излишна тежест, защото един човек пред прага на гибелта няма особена тежест.

Ние сме стигнали до заобления хребет и от едната му страна, долу в ниското, почива мирно кварталът на вилите, осеян с лампи, хвърлящи къси ярки лъчи върху гъстата листовина на дърветата. А от другата страна тъмнее гората, в която осветената пътека се разтяга като някакъв глух и пуст коридор. Тръгваме бавно по тоя коридор, додето стигаме първата скамейка, онази същата, където бях заварил Виолета с малкото мече в скута.

— Можем да седнем — предлагам.

Ралф поглежда подозрително дървената седалка, попипва я гнусливо с ръка, сетне промърморва:

— Защо не! Сядайте.

Сядам прочее, додето той остава да стърчи до скамейката, за да не би случайно да изцапа тоя великолепен сив костюм с цвят кавяр.

— Вие знаете много добре, Бентън, че да пречукате един или двама като мене, това не е никаква реабилитация. И като разумен човек навярно разбирате, че една показна реабилитация е празна работа и че единствено съществена е печалбата.

— Вие сте упорит човек. Не чухте ли: имам шефове. А вие знаете, че в система като нашата това решава всичко.

— Нищо не решава. Прибирате брилянтите и изчезвате.

— Не говорете глупости — отвръща той.

Сетне поставя безупречната си черна обувка на седалката, вглежда се в нея и вдигнал ненадейно очи към лицето ми, запитва:

— А вие имате ли диамантите?

— Засега не.

Американецът се засмива с късия си невесел смях.

— Така и предполагах.

— Не бързайте да предполагате. Уверен съм, че в най-близко време наистина ще разполагам с тях. И то само заради удоволствието да ви ги предложа.

— И те ще бъдат вероятно от рода на тия, дето вече ги предложихте на Пенеф.

— Не съм предлагал нищо на Пенев.

— Не ви вярвам. Но това в случая е без значение… И по кой начин смятате да си осигурите брилянтите?

— По най-простия: като бръкна в скривалището.

— Надявам се, че това не е онуй скривалище, дето вече доста хора бъркаха…

— Не, разбира се. Нямам предвид сейфа в хола на Горанов.

— А какво имате предвид?

— Нещо, което никой не подозира. Никой, включително и дъщерята на Горанов, която вашият Кьониг идва да обсажда с хитроумните си въпроси. Но съгласете се, че да ви разкрия скривалището, това би значело да ви дам брилянтите. Казах вече: готов съм да ви ги дам. Но не срещу пирони. За вас — брилянтите, за мене — досиетата.

— Изключено — поклаща глава Бентън. — За мене — целият пакет, за вас — останалото.

И за да намекне по-ясно кое е това „останалото“, той прави красноречив жест към слепоочието си, сякаш си пуска куршума.

Изобщо преговорите започват тегаво и всеки предявява максимални претенции, ала това е съвсем естествено, защото в подобна сделка винаги трябва да пледираш за максималното, ако искаш да изтръгнеш от партньора минималното. Най-сетне, изморен от безплодните пререкания, американецът благоволява да стъпи на по-здрав терен:

— Чувайте, Лоран: дори да ми предложите наистина тия хипотетични диаманти и дори да съм готов да ви върна жеста, това едва ли ще ви задоволи по простата причина, че не разполагам с досиетата.

— Искате да кажете „с целите досиета“ — поправям го.

Той ме поглежда малко по-остро от обичайното и кима:

— Значи сте в течение…

— Напълно. Мога дори да ви доверя, че единият фрагмент от бумагите е вече в ръцете ми, макар и под формата на фотокопия.

И понеже отново вдига глава и ме стрелва с поглед, бързам да добавя:

— Само не се възпламенявайте. Не съм дотам лекомислен, че да ги нося у себе си. Обаче вие имате останалите два фрагмента…

— Може би — отвръща уклончиво Ралф. — Но аз лично в момента разполагам с един-единствен.

— Имената?

— Не, кадровите бележки.

— Това е почти нищо — промърморвам.

— Това е всичко — разтваря ръце в красноречив жест американецът. — И забележете, засега аз още съвсем не мисля да ви предлагам тия фрагменти.

— Искате да ме убедите, че се скъпите дори за тия дреболии без значение? И че не бихте ги разменили срещу едно съкровище за милиони долари? Вие просто не се чувате какво говорите, Бентън.

— Бих ги разменил може би — подхвърля събеседникът ми. — Обаче само при едно условие: моите негативи срещу вашите негативи плюс брилянтите.

— Вие ставате прекалено алчен, драги.

— Съвсем не. Просто приемам условията ви. Защото вие няма да почнете да отричате, че негативите, които бихте ми предали, са копия. Вярно е, че и моите също са копия. Но за вас копия или не, това е без значение. А аз, с двата фрагмента на ръка, ще мога поне отчасти да задоволя началството.

— Не, вие наистина сте ненаситен — произнасям със сянка на скръбно примирение.

— Аз съм великодушен, Лоран. Иначе в този час вече щяха да ви правят аутопсия. Вие нанесохте вчера побой на двама мои хора, докато други четирима се лекуват в болницата от тежки обгаряния. Без да смятам днешното ви издевателство над Том. За всяка една от тия лудории вие напълно заслужавате по един куршум. А вместо туй, както видяхте, аз най-галантно освободих вашия хлапак и дори стигам дотам в своята мекушавост, че седя сега тук, в гората, и беседвам е вас. Не, моето великодушие наистина минава отвъд пределите на здравия разум. Но какво да се прави — характер.

— Вие така ме разнежихте, Бентън, че съм готов да отстъпя. Добре: дайте ми негативите в качеството на малко капаро и да смятаме, че сме се разбрали.

50
{"b":"261907","o":1}