ЛитМир - Электронная Библиотека
A
A

— Томас! — плесна го по рамото тя. Никакво движение. — Томас! Събуди се! — Тя натисна копчето и звукът се усили. Президентът поздрави с „Добро утро“.

— Томас! — Дарби се наведе напред.

Калахан изрита чаршафите, седна в леглото и затърка очи да проясни погледа си. Тя му подаде кафето.

Президентът трябваше да съобщи една трагедия. Очите му бяха уморени, а видът тъжен, но плътният баритон внушаваше доверие. Пред себе си имаше бележки, но не ги поглеждаше. Отправи очи към камерата и обясни на американския народ ужасяващите събития, случили се през нощта.

— По дяволите, как е възможно? — профъфли Калахан.

След като съобщи за смъртта на двамата съдии, президентът се впусна в прочувствена жалейна ода за Ейбрахам Розенбърг. Истинска легенда, нарече го той. Не беше лесно, но президентът успя да запази сериозно изражение, докато сипеше хвалебствия за знаменитата кариера на един от най-омразните хора в Америка.

Калахан се ококори със зяпнала уста, а Дарби застина на крайчеца на леглото.

— Ама че трогателно! — процеди презрително тя.

Президентът обясни, че е бил информиран от ФБР и ЦРУ и че според тях двете убийства са свързани. Той самият е наредил незабавно и най-щателно разследване и отговорните за това престъпление ще бъдат изправени пред правосъдието.

Калахан седна и се уви в чаршафа, после примигна няколко пъти и прокара пръсти през рошавата си коса.

— Розенбърг? Убит? — промърмори той и се втренчи в екрана. Замъгленото му съзнание се бе прояснило незабавно и макар болката да беше някъде там, той не я усещаше.

— Тоя номер с жилетката е направо страхотен — отпи от кафето Дарби.

Оранжевият грим лъщеше по лицето на президента, а всяко косъмче в посребрената коса беше внимателно пригладено. Изключително хубав мъж с гальовен глас — и това му бе помогнало да преуспее в политиката. Президентът сбърчи чело и видът му стана още по-тъжен, когато заговори за близкия си приятел, съдията Глен Дженсън.

— Кинотеатър „Монтроуз“, в полунощ — повтори Калахан.

— Къде е това? — запита Дарби.

Калахан бе завършил право в Джорджтаун.

— Не съм съвсем сигурен, но май е някъде в квартала на педитата.

— Той педи ли беше?

— Говореше се. Явно е бил. — Двамата седяха на края на леглото, преметнали чаршафите върху краката си.

Президентът обявяваше едноседмичен национален траур. Полуспуснати знамена. Затваряне на федералните учреждения утре. Подготовката за погребенията е в ход. Той продължи да дърдори още няколко минути, все така тъжен, дори стреснат, по човешки разстроен и въпреки това истински президент, човекът, който явно държи нещата в свои ръце. Раздели се с публиката си с типичната усмивка на добрия дядо, внушаваща пълно доверие, мъдрост и сигурност.

На моравата пред Белия дом се появи репортер на Ен Би Си и запълни празнините в информацията. От полицията няма съобщение, но за момента, изглежда, няма и заподозрени, нито пък някакви улики. Да, и двамата съдии са били под охраната на ФБР, откъдето няма коментар. Да, кино „Монтроуз“ се посещава предимно от хомосексуалисти. Да, срещу двамата е имало много заплахи, особено срещу Розенбърг. И може би преди разследването да приключи, списъкът на вероятните извършители ще стане твърде дълъг.

Калахан загаси телевизора и пристъпи към балкона. Утринният въздух ставаше все по-тежък.

— Заподозрени няма — измърмори той.

— Идват ми наум поне двайсетина — заяви Дарби.

— Да, ама от къде на къде в такава комбинация? Розенбърг е ясен, но защо пък Дженсън? Защо не Макдауъл или Янт? И двамата са много по-последователни либерали от Дженсън. Просто няма логика. — Калахан седна на един плетен стол до балконската врата и разроши коса.

— Ще ти донеса още кафе — рече Дарби.

— Не, не. Събудих се вече.

— Как ти е главата?

— Щеше да е добре, ако бях поспал още три часа. Май ще отменя лекцията. Не съм в настроение.

— Страхотно.

— По дяволите, не мога да повярвам. Този глупак сега ще определи двамата нови кандидати. Това означава, че осем от деветте съдии ще бъдат избрани от републиканците.

— Е, трябва първо да бъдат одобрени.

— Няма да си познаем Конституцията след десет години. Ама че гадория.

— Затова и ги убиха, Томас. Някой или някои искат друг Върховен съд, съд с абсолютно мнозинство на консерваторите. Изборите са догодина. Розенбърг е, или беше, на деветдесет и една. Манинг е на осемдесет и четири, Янт на осемдесет и нещо. Може да умрат скоро, но може и да живеят още десет години. Може следващият президент да е демократ. Защо да се поемат рискове? По-добре да ги убием сега, една година преди изборите. Звучи напълно логично, ако човек е настроен да мисли така.

— Защо тогава Дженсън?

— Той беше едно недоразумение. И очевидно е бил по-лесна жертва.

— Да, но той си беше в общи линии твърде умерен, с някой друг завой наляво от време на време. И беше предложен от републиканец.

— Искаш ли един коктейл? Водка с доматен сок и резенче лимон?

— Защо не? Ама след малко. Сега се опитвам да разсъждавам.

Дарби се облегна назад, отпи от кафето и се загледа в слънчевата светлина, струяща откъм балкона.

— Помисли си само, Томас. Моментът е просто идеално подбран. Нови избори, определяне на кандидатури, политика и тъй нататък. А сега си помисли за насилието и всичките ония радикали, фанатици, противници на аборта и хомосексуализма, арийци и нацисти, помисли си за всичките ония организации, които са в състояние да извършат убийство, и за всичките заплахи срещу Върховния съд. Абсолютно подходящ момент някоя неизвестна, невзрачна групичка да ги премахне с един удар. Отвратително е, но моментът е просто идеален.

— И коя е тая групичка?

— Кой може да знае?

— Подземната армия?

— Човек трудно може да нарече точно тях невзрачни. Те убиха съдията Фернандес в Тексас.

— Като че ли използват бомби, а?

— Да, специалисти са по пластичните експлозиви.

— Отпадат.

— Сега-засега никой не отпада. — Дарби се изправи и завърза халата си. — Хайде, ела. Ще ти направя един хубав коктейл.

— Само ако ми правиш компания и пиеш с мен.

— Ти си професор, Томас. И можеш да си отменяш лекциите, ако пожелаеш. Аз съм студентка и…

— Това ми е ясно.

— Не мога да пропускам повече часове.

— Ще те скъсам на конституционно право, ако не зарежеш лекциите и не се напиеш с мене. Имам цяла книга със становищата на Розенбърг. Хайде да ги прочетем и да пием водка, после вино, после каквото намерим. Вече усещам как алкохолът започва да ми липсва.

— В девет имам федерални процедури и не мога да отсъствам.

— Смятам да се обадя на декана и да го накарам да отмени всички занятия. Тогава ще пиеш ли с мене?

— Не. Хайде, Томас. — Той я последва по стълбите към кухнята, при кафето и пиенето.

6

Облегнал слушалката на рамото си, Флетчър Коул натисна друго копче на телефона, поставен на бюрото в Овалния кабинет. Три линии вече светеха, очаквайки разговор. Коул закрачи бавно пред бюрото и се заслуша. Очите му пробягваха по двете странички доклад на Хортън от Министерство на правосъдието. Началникът на кабинета не обръщаше никакво внимание на президента, който беше застанал приведен до прозореца, стиснал здраво стика с облечени в ръкавици ръце. Ръководителят на държавата напрегнато местеше поглед от жълтата топка към медната полусфера, поставена върху синия килим на три метра от нея. Коул изръмжа нещо в слушалката. Президентът не чу думите му. Той лекичко удари топката и я проследи с поглед, докато тя се изтърколи точно в чашата. Полусферата щракна, изпразни се и топката се плъзна около метър настрани. Президентът се отправи по чорапи към следващата. Беше оранжева на цвят. Той просто я чукна и тя се търкулна право в чашата. Осем поредни. Двайсет и седем попадения от трийсет възможни.

— Беше председателят Ръниън — тръшна слушалката Коул. — Много е разтревожен. Искаше да се срещне с вас днес следобед.

10
{"b":"280277","o":1}