ЛитМир - Электронная Библиотека
A
A

В списъка имаше десет имена. За всеки от тях бяха определени от шест до двайсет от най-добрите специални агенти. Всяка група си имаше ръководител. Трябваше да докладват два пъти дневно на Ийст, който всяка сутрин и всяка вечер щеше да се среща с директора. Най-малко стотина сътрудници на ФБР щяха да претърсват градове и села за някакви следи.

Войлс заговори за нуждата от секретност. Журналистите щяха да се спуснат по петите им като прегладнели псета, така че разследването трябваше да се води в най-строга тайна. Само лично той, като директор, щеше да разговаря с пресата и съответно щеше да им съобщава твърде малко.

Той седна и К. О. Луис се впусна в объркан монолог за погребенията, охраната и молбата на председателя Ръниън да подпомогнат следствието.

Ерик Ийст пиеше студеното кафе и се взираше в списъка.

За трийсет и четири години Ейбрахам Розенбърг бе написал не по-малко от хиляда и двеста становища. Творбите му бяха непрекъснат източник на изумление за специалистите, занимаващи се с конституционно право. Понякога Розенбърг просто пренебрегваше скучните дела за нелоялна конкуренция или данъчни нарушения, но появеше ли се и най-малък признак за истински спорен проблем, той скачаше вътре и с двата крака. Пишеше становища на мнозинството, становища в тяхна подкрепа, както и много, много несъгласия. При последното твърде често беше сам. Розенбърг бе дал мнението си по всеки истински спорен въпрос през последните трийсет и четири години. Учените и критиците го обожаваха и публикуваха книги, монографии и критики за него и работата му. Дарби откри пет различни сборника с негови становища, всичките в издания с твърда корица, с бележки на редакторите и анотации. Едната от книгите включваше само прословутите му несъгласия.

Дарби реши да не ходи на лекции в четвъртък и се усамоти на петия етаж в библиотеката. Разпечатките от компютъра бяха пръснати по пода. Книгите на Розенбърг бяха отворени на различни страници, надраскани с маркер и натрупани една върху друга.

Имаше някаква причина за тия убийства. Омразата и отмъщението можеха да бъдат приемлив мотив да бъде убит Розенбърг. Но добавеше ли се и Дженсън към уравнението, омразата и отмъщението загубваха смисъл. Естествено, че и него може би го мразеха, но съвсем не беше породил такива страсти като Янт или Манинг.

Не можа да открие книга, критикуваща работата на съдията Глен Дженсън. За шест години той бе написал само двайсет и осем становища на мнозинството и определено беше най-слабо продуктивният съдия във Върховния съд. Бе написал и няколко несъгласия и бе подкрепил свои колеги, но като цяло се оказа прекалено муден и бавен. На места мисълта му беше ясна и точна, на други — несвързана и прекалено емоционална.

Тя се задълбочи в писанията на Дженсън. Убежденията му се меняха драстично от година на година. Като цяло беше последователен при защитата на правата на криминалните престъпници, но имаше достатъчно изключения, които да объркат всеки специалист. В пет от седем възможни случая бе гласувал в подкрепа на индианците. Три пъти бе написал екологично силни становища. Почти винаги подкрепяше протестиращите против високите данъци.

Но нещо сериозно, което да я наведе на следа, нямаше. Дженсън беше твърде непостоянен, за да бъде приеман на сериозно. В сравнение с останалите осем беше направо безобиден.

Тя изпи още една бутилка топла минерална вода и блъсна настрани бележките си за Дженсън. Часовникът й беше в едно чекмедже. Нямаше представа колко е часът. Калахан беше изтрезнял и искаше да вечерят, макар и късно, в ресторанта на Би във Френския квартал. Дарби имаше нужда да го види.

Дик Мабри, човекът, който пишеше речите в Белия дом в момента и жонглираше с думите като истински магьосник, седеше на един стол до бюрото и наблюдаваше Флетчър Коул и президента, които четяха третия вариант на надгробното слово за съдията Дженсън. Коул бе отхвърлил предишните два и Мабри все още не беше много сигурен какво точно се иска от него. Коул предлагаше едно, шефът му искаше друго. Няколко часа по-рано Коул се бе обадил и му бе казал да не се тревожи за словото, защото президентът няма да ходи на погребението. После президентът бе позвънил и го бе помолил да нахвърли няколко думи, защото Дженсън му бил приятел и макар и педераст, все пак си му оставал приятел.

Мабри знаеше, че Дженсън не му е приятел, а току-що убит съдия, около чието погребение ще се вдигне много шум.

След това се беше обадил Коул и бе казал, че не са много сигурни дали президентът ще ходи, но той да надраска нещо за всеки случай. Стаята на Мабри беше в административната сграда досами Белия дом и през целия ден около него се разменяха облози дали президентът ще отиде на погребението на известен хомосексуалист. Залагаха три към едно, че няма да отиде.

— Много по-добре, Дик — рече Коул, сгъвайки листа.

— И на мен ми харесва — заяви президентът.

Мабри бе забелязал, че той обикновено изчаква да види дали Коул ще одобри речите му.

— Мога да опитам пак — изправи се Мабри.

— Не, не — възпротиви се Коул. — Уцелил си верния тон. Много трогателно. Харесва ми.

Той изпрати Мабри до вратата и я затвори след него.

— Какво мислиш? — попита президентът.

— Да се откажем. Имам някакво неприятно предчувствие. Ще е страхотна реклама, но да изричате тия красиви слова над труп, намерен в педерастки порноклуб… Прекалено рисковано е.

— Да-а. Мисля, че си…

— Тази криза работи в наша полза, шефе. Рейтингът ни продължава да се подобрява и просто не искам да поемаме никакви рискове.

— Да изпратим ли някой?

— Разбира се. Какво ще кажете за вицепрезидента?

— Къде е той?

— Идва си от Гватемала. Ще кацне довечера. — Коул неочаквано се усмихна. — Точно за вицепрезидент работа, знаете. Погребение на хомосексуалист.

— Идеално — изхили се президентът.

Усмивката изчезна от лицето на Коул и той закрачи пред бюрото.

— Има един малък проблем. Опелото на Розенбърг е в събота, само на осем преки оттук.

— Предпочитам да отида в ада за един ден.

— Знам. Но отсъствието ви ще бъде твърде осезаемо.

— Бих могъл да вляза в болница. Болки в гърба например. Последния път номерът мина.

— Не, шефе. Изборите са догодина. Не бива да влизате в никакви болници.

Президентът плесна с две ръце по бюрото и се изправи.

— По дяволите, Флетчър! Не мога да отида на опелото му, защото няма да мога да скрия усмивката си. Деветдесет процента от американците го мразеха. И хората ще се радват, ако не ида.

— Така изисква протоколът, шефе. И добрият вкус. Пресата ще ви изяде жив, ако не идете. Няма нищо да ви стане. Не е необходимо да казвате нищо. Просто влезте и излезте с много тъжен вид и оставете камерите да ви снимат. Няма да отнеме повече от час.

Президентът хвана стика и се надвеси над оранжевата топка.

— Тогава ще трябва да ида и на погребението на Дженсън.

— Точно така. Но никакво слово.

Президентът замахна със стика.

— Всъщност сме се срещали само два пъти с него, знаеш.

— Знам. Нека просто да се появим тихичко и на двете места, да поседим, без да кажем нито дума, и после да се измъкнем.

— Струва ми се, че си прав — удари топката президентът.

9

Томас Калахан спа до късно. Сам. Беше си легнал рано, при това трезвен. И сам. Трети ден поред нямаше лекции. Беше петък и погребението на Розенбърг щеше да е утре. От уважение към своя кумир нямаше да преподава конституционно право, докато старият Ейб не намереше вечен покой.

Калахан си направи кафе и седна по халат на терасата. Беше захладняло с първия студен повей на есента и Дофин стрийт отдолу гъмжеше от делови и енергични хора. Той кимна на старицата на отсрещния балкон, чието име не знаеше. Бърбън стрийт беше на една пряка и туристите вече бяха наизлезли със своите карти и фотоапарати. Никой не забелязваше зората във Френския квартал, но към десет часа тесните улички бяха вече задръстени от разнасящи стока камиони и таксита.

15
{"b":"280277","o":1}