ЛитМир - Электронная Библиотека
A
A

Дарби дръпна едно чекмедже, пълно с папки, и започна да рови из тях, като си водеше бележки. Делото беше отпреди седем години, с един ищец и трийсет и осем богати корпорации като ответници, които бяха сменили през това време не по-малко от петнайсет различни юридически фирми от цялата страна. Все големи фирми, със стотици адвокати в десетки кантори.

Седем години скъпоструваща юридическа битка и резултатът съвсем не беше сигурен. Жесток спор. Присъдата на процеса беше само временна победа за обвиняемите. В молбата си за преразглеждане на делото ищецът твърдеше, че присъдата е платена или пък придобита по някакъв друг незаконен начин. Кашони с искове. Обвинения и контраобвинения. Молби за санкции и глоби срещу двете страни. Купища страници писмени декларации, описващи в подробности лъжите на адвокати и техни клиенти. Един от адвокатите бе вече покойник.

Друг бе направил опит за самоубийство според един колега на Дарби, който бе работил като стажант по време на процеса. Голяма правна фирма от Хюстън го бе наела като сътрудник за през лятото и макар че го бяха държали надалеч, бе подочул някои работи.

Дарби се отпусна на един стол и се загледа в рафтовете. Щеше да загуби най-малко пет часа просто да намери каквото търсеше.

Прекаленият шум в медиите се отрази зле на кинотеатър „Монтроуз“. Повечето от посетителите му не сваляха тъмните очила и след залез-слънце и гледаха да се вмъкнат или измъкнат възможно най-бързо. А сега, след като член на Върховния съд на САЩ бе намерен мъртъв на балкона, мястото стана твърде известно и по всяко време на денонощието покрай него минаваха любопитни тълпи, сочеха с пръст и щракаха с фотоапаратите. Повечето от постоянните клиенти отидоха другаде. Най-смелите се шмугваха в киното, когато нямаше много движение.

Мъжът, който хлътна вътре бързешком и си плати билета, без да поглежда касиера, беше досущ като редовните клиенти. Шапка за бейзбол, черни очила, джинси, кожено яке. Бе добре дегизиран, но не защото бе хомосексуалист и се срамуваше да ходи на подобни места.

Бе полунощ. Той се качи по стълбите на балкона, усмихвайки се при мисълта за турникета около шията на Дженсън. Вратата беше заключена. Мъжът седна в средната част. Наоколо нямаше никой.

Никога преди не бе гледал педерастки филми и след тая нощ нямаше намерение да повтаря. Това му беше третият подобен бардак за последните час и половина. Не си свали очилата и се помъчи да не поглежда към екрана. Но му беше трудно и това го раздразни.

В киното имаше пет души. Четири реда по-нагоре и вдясно бяха седнали две влюбени птиченца, които се целуваха и натискаха здравата. Ох, де да имаше една бейзболна бухалка, щеше да сложи край на мизериите им. Или пък едно хубаво парченце жълто найлоново въже.

Страданията му продължиха двайсет минути и тъкмо се канеше да бръкне в джоба си, когато някаква ръка го докосна по рамото. Нежно. Той се направи на разсеян.

— Мога ли да седна до вас? — прозвуча току зад гърба му доста плътен и мъжествен глас.

— Не, и си дръпни лапата.

Ръката изчезна. Минаха няколко секунди и стана ясно, че повече покани нямаше да има. После непознатият се измъкна безшумно.

Това беше живо мъчение за човек, който искрено мрази порнографията. Идеше му да повърне. Той хвърли един поглед назад, после бръкна внимателно в джоба на коженото яке, извади черна кутия, дълга петнайсет, широка дванайсет и висока осем сантиметра и я постави на пода между краката си. После внимателно разряза с малък скалпел облегалката на стола до него и оглеждайки се наоколо, напъха в нея черната кутия. Столът беше тапициран, с пружини, истинска антика, и мъжът нежно завъртя кутията наляво и надясно, докато не я намести съвсем точно. Ключът и тръбичката едва се виждаха през разреза.

Едва сега си позволи да си поеме дълбоко дъх. Макар че уредчето бе направено от истински професионалист, същински гений на миниатюрните експлозиви, не беше особено приятно да се разхождаш с тая проклетия в джоба, на сантиметри от сърцето и всичките ти вътрешности. Дори и седнал до нея не се чувстваше много удобно.

Това бе третата му акция за тази нощ и му оставаше още една, в едно друго кино със старомодни хетеросексуални порнофилми. Усещаше, че очаква едва ли не с нетърпение да иде там, и това съвсем го ядоса.

Той погледна двамата влюбени, които бяха забравили за филма и възбудата им растеше с всеки миг, и си пожела те да са още там, когато черната кутийка започне да бълва задушлив газ, а трийсет секунди след това огнената топка изпепели всичко, което се намираше между екрана и автомата за пуканки. Ама че хубаво щеше да е!

Но неговата група не прибягваше до насилие и беше против безразборните убийства на невинни или незначителни хора. Убиха неколцина, ала то бе по необходимост. Бяха се специализирали в разрушаване на сградите, използвани от врага. Избираха лесни цели: неохранявани клиники, където се правеха аборти, неподозиращи нищо бардаци и кина. Направо разходка. Нито един арестуван за година и половина.

Беше дванайсет и четирийсет, време да си тръгне и да изтича четири преки до колата си за още една черна кутия, после го чакаха още шест преки до кино „Котенце“, което затваряше в един и половина. То бе осемнайсето или деветнайсето в списъка, не помнеше точно кое, но знаеше със сигурност, че след точно три часа и двайсет минути бизнесът с мръсни филмчета във Вашингтон доста щеше да пострада. В двайсет и две подобни дупки щяха да бъдат поставени черни кутии. В четири сутринта всичките щяха да бъдат празни и затворени. И щяха да гръмнат. От списъка бяха отпаднали три, които работеха през цялата нощ. Неговата група беше против насилието.

Той намести очилата си и хвърли един последен поглед на съседната облегалка. Съдейки по чашите и пуканките на пода, тук метяха един път седмично. Никой нямаше да забележи кутията и тръбичката, които едва се виждаха през разкъсаната тапицерия. Той внимателно завъртя ключа на кутията и напусна кинотеатър „Монтроуз“.

10

Ерик Ийст не се бе срещал никога с президента, нито пък бе ходил в Белия дом. Не се бе срещал лично и с Флетчър Коул, но знаеше, че няма да го хареса.

Той последва директора Войлс и К. О. Луис в Овалния кабинет. Беше събота, седем часът сутринта. Усмивки или пък ръкостискания нямаше. Войлс представи Ийст. Президентът кимна иззад бюрото си, но не се изправи. Коул четеше нещо.

Във Вашингтон и околностите бяха запалени двайсет порно салона и в много от тях пожарът още тлееше. Бяха видели от колата пушекът да се вие над града. Портиерът на някаква бърлога, наречена „Ангелите“, бе получил сериозни обгаряния и май нямаше шансове да оцелее.

Преди час дойде информацията, че неизвестно лице се е обадило в една радиостанция и е поело отговорността от името на Подземната армия, като бе обещало още събития от същия характер в чест на смъртта на Розенбърг.

Пръв заговори президентът. Изглежда уморен, помисли си Ийст. Толкова беше рано за него.

— На колко места е имало експлозии?

— Тук на двайсет — отвърна Войлс. — На още седемнайсет в Балтимор и на петнайсетина в Атланта. Изглежда нападението е било внимателно подготвено, защото всички бомби са избухнали точно в четири сутринта.

— Смятате ли, че е Подземната армия, директоре? — Коул вдигна поглед от листа, който четеше.

— До момента те единствени поемат отговорността за акцията. Прилича на тяхна работа. Съвсем вероятно е да са те. — Войлс не гледаше Коул, докато говореше.

— И кога ще почнете да ги арестувате? — запита президентът.

— В момента, когато се сдобием с правдоподобни основания, господин президент. Такъв е законът, знаете.

— Знам, че според вас тази организация е най-вероятният извършител и на убийствата на Розенбърг и Дженсън и вие сте сигурни, че те са убили един федерален съдия в Тексас и, както изглежда, са вдигнали във въздуха поне петдесет и два порно салона през изминалата нощ. Но не знам защо могат така безнаказано да палят и убиват. По дяволите, директоре, ние сме обсадени.

17
{"b":"280277","o":1}