ЛитМир - Электронная Библиотека
A
A

— Спестете си го — вдигна ръка Коул. — Ще прочета материалите. Изглежда, може да заключим, че няма нищо ново.

— Освен една малка подробност. — Луис погледна към Ерик Ийст, който държеше копие на досието.

— Какво е това? — запита Коул.

Ийст се размърда неловко. Бяха си прехвърляли папката цял ден, докато накрая Войлс я прочете. И я хареса. Сметна, че това си е чиста проба стрелба в тъмното и не заслужава сериозно внимание, но вътре се споменаваше президентът и Войлс умираше от удоволствие при мисълта, че може да накара Коул и шефа му да се поизпотят. Той инструктира Луис и Ийст да предадат на Коул версията на Дарби и да се направят, че я приемат за нещо важно, на което Бюрото гледа съвсем сериозно. За първи път от седмица насам Войлс се усмихна, когато говореше как идиотите в Овалния кабинет ще прочетат тази папчица и ще хукнат да се покриват. Раздуйте малко, беше казал Войлс. Споделете с тях, че възнамеряваме да отделим двайсет агенти за това.

— Тази хипотеза изплува на повърхността през последните двайсет и четири часа и директор Войлс е много заинтригуван от нея. Бои се, че може да причини вреда на президента.

Лицето на Коул беше като от камък. Този човек от нищо не трепваше.

— От къде на къде?

— Всичко е вътре, в тоя доклад. — Ийст остави папката на масата.

Коул хвърли един бегъл поглед, после се втренчи него.

— Добре. Ще я прочета по-късно. Това ли е всичко?

— Да. Ние ще си тръгваме. — Луис стана и закопча сакото си.

Коул ги изпрати до вратата.

Нямаше празнични фанфари, когато самолет Номер 1 на американските ВВС кацна на летище Андрюс малко след десет вечерта. Кралицата беше заминала да събира пари и нито някой от семейството, нито пък приятел посрещна президента, който скочи пъргаво от самолета и се шмугна в лимузината. Коул го чакаше вътре. Президентът се отпусна на седалката.

— Не те очаквах — каза той.

— Извинявайте, но трябва да поговорим.

— Късно е. Уморен съм.

— Как беше ураганът?

— Внушителна работа. Издухал е един милион колиби и картонени къщички и сега ние ще се притечем на помощ с няколко милиарда и ще им построим нови къщи и електроцентрали. На тия хора им трябва по един здрав ураган на всеки пет години.

— Речта по повод бедствието е готова.

— Давай на въпроса. Какво толкова важно се е случило?

Коул подаде на президента папката, известна вече като досие „Пеликан“.

— Не ми се чете — заяви президентът. — Кажи какво има вътре.

— Войлс и неговата весела дружина са попаднали на предполагаем извършител, когото никой досега не е споменал. Най-невероятният, абсолютно неизвестен при това. Някаква студентка натегачка от Правния факултет в Тулейн го написала и по някакъв начин стигнало до Войлс. Той го прочел и решил, че в него има нещо. Не забравяйте, че те отчаяно търсят възможни извършители. Версията е толкова отвлечена, че е направо немислима, и самата тя като факт не ме притеснява. Но ме притеснява Войлс. Решил е най-ентусиазирано, че трябва да се провери тая следа, а пресата наблюдава най-зорко всяка негова стъпка. Може отнякъде да изтече нещо.

— Не можем да контролираме разследването му.

— Можем да го манипулираме. Гмински ви чака в Белия дом и…

— Гмински ли!

— Отпуснете се, шефе. Аз лично му връчих едно копие преди три часа и го заклех да държи всичко в тайна. Може да е некомпетентен, но умее да държи устата си затворена. Вярвам му много повече, отколкото на Войлс.

— Не вярвам нито на единия, нито на другия.

Коул обичаше да чува подобни неща. Искаше президентът да вярва само на него.

— Мисля, че трябва да поискате ЦРУ незабавно да започне свое разследване. Искам да науча всичко, преди Войлс да почне да рови. И двамата нищо няма да открият, но ако знаем повече от Войлс, можем да го убедим да се откаже. Има смисъл, шефе.

Президентът беше объркан.

— Това е вътрешен проблем и на ЦРУ не му е работа да си пъха носа в него. И сигурно е незаконно.

— Чисто технически е незаконно. Но Гмински ще го направи заради вас, а освен това може да го извърши бързо, тайно и по-пълно от ФБР.

— Незаконно е.

— И преди са правени такива неща, шефе, и то много пъти.

Президентът бе вперил поглед в колите, прелитащи покрай тях. Очите му бяха зачервени и подпухнали, но не от умора. Беше спал три часа в самолета, но нали цял ден бе позирал с тъжен и загрижен вид пред камерите, та сега му беше трудно да свали маската изведнъж.

Той взе папката и я хвърли на празната седалка до него.

— Да не би да е някой, когото познаваме?

— Да.

14

Ню Орлиънс е град на нощта — затова се събужда бавно. Съмва се, а всичко все още е тихо, после градът бавно се отърсва от паяжините и се гмурва в утрото. Задръствания сутрин няма, освен по магистралите към и от предградията и по главните улици в центъра. Всъщност така е във всички градове. Но във Френския квартал, душата на Ню Орлиънс, миризмата от снощно уиски, местния деликатес джамбалая и пушена сьомга се носи ниско над безлюдните улици, докато слънчевите лъчи не пробият през нея. След час-два я измества ароматът на френско кафе и понички и тогава по тротоарите вече се забелязват някакви плахи признаци на живот.

Дарби се сви на кълбо на един стол на балкона с чашата кафе и зачака да се покаже слънцето. Калахан беше на няколко стъпки, зад отворената стъклена врата, омотан в чаршафите и все още умрял за света. В тоя час леко подухваше, но до обяд влагата щеше да проникне навсякъде. Дарби придърпа халата около врата си, вдъхна тежкия аромат на одеколона му и си спомни за баща си и размъкнатите му памучни фланели, които й разрешаваше да носи като момиче. Тя навиваше ръкавите до лактите — ризата стигаше до коленете й — и хукваше да обикаля магазините с приятелките си. Беше абсолютно убедена, че е неотразима. Баща й беше неин приятел. Към края на гимназията вече имаше право върху целия му гардероб, при условие че после всичко се изпере, изглади и постави обратно на закачалка. Още усещаше одеколона му, „Грей Фланел“, с който се поливаше щедро всеки ден.

Ако не бе загинал, щеше да е четири години по-стар от Томас Калахан. Майка й се омъжи повторно и отиде да живее в Бойси, щата Айдахо. Дарби имаше брат в Германия. Тримата рядко се чуваха. В тяхното нервно семейство спойката беше бащата и смъртта му ги бе разпръснала.

Още двайсет души бяха загинали при самолетната катастрофа и адвокатите започнаха да звънят, преди да бе минало погребението. Беше първият й досег със света на юристите — и не се оказа много приятен. Адвокатът на семейството се занимаваше с недвижима собственост и не разбираше нищо от обезщетения. Някакъв хитър ловец на пострадали се прилепи към брат й и убеди семейството да заведе дело, и то бързо. Казваше се Хершел и две години тримата страдаха, докато Хершел се покриваше и лъжеше и накрая оплеска делото. Седмица преди процеса се споразумяха за половин милион, без хонорара му, и Дарби получи сто хиляди.

Тя реши да стане адвокат. Ако шут като Хершел можеше да се справя и да печели купища пари, при това опустошавайки всичко около себе си, то сто на сто и тя можеше да го прави — и то в името на по-благородна цел. Дарби често мислеше за Хершел. Когато се дипломираше, първото й дело щеше да бъде срещу него за злоупотреба със служебно положение. Тя искаше да отиде в някоя фирма, защитаваща околната среда. Знаеше, че няма да има проблеми с намирането на работа.

Стоте хиляди си стояха непокътнати. Вторият съпруг на майка й, високопоставен служител в голяма фабрика за хартия, беше малко по-възрастен и доста по-богат и след брака тя раздели своята част от обезщетението между Дарби и брат й. Каза, че парите й напомнят за починалия съпруг и че жестът има смисъл на символ. Макар че още обича баща им, сега започва нов живот в нов град и с нов съпруг, който ще се пенсионира след пет години с куп пари за харчене. Дарби малко се затрудни по въпроса за символа, но оцени жеста и взе парите.

24
{"b":"280277","o":1}