ЛитМир - Электронная Библиотека
A
A

Но победи. Получи доживотното назначение. През следващите шест години не успя да се хареса на никого. Пререканията по време на утвърждаването му го бяха наранили дълбоко и той се закле да преоткрие състраданието и в работата си да се ръководи само от него. Това доста ядоса републиканците. Почувстваха се измамени, особено когато той се отдаде на някаква тайна слабост да защитава правата на престъпниците. Без да изпитва кой знае какви идеологически угризения, Дженсън набързо изостави десницата, придвижи се към центъра и после зави наляво. И докато учените правници се почесваха по козите брадички, прескочи обратно в десницата и подкрепи съдията Слоун при едно от гадните му несъгласия с мнозинството по правата на жените. Дженсън не обичаше жените. Беше неутрален спрямо религията и твърде скептичен към свободата на печата, симпатизираше на протестиращите срещу данъчната система и се боеше от черните; беше безразличен към индианците и груб с разпространителите на порнография, мек с престъпниците и доста последователен в защитата на околната среда. И за още по-голям ужас на републиканците, които се бяха борили със зъби и нокти да го изберат, Дженсън демонстрираше някакво обезпокоително съчувствие към правата на хомосексуалистите.

По негово настояване му бе възложено едно възмутително дело, станало известно като случая „Дюмон“. Роналд Дюмон бе живял с любовника си осем години. Били щастливи, изцяло предани един на друг и готови да посрещат заедно превратностите на живота. Искали да сключат брак, но законите на щата Охайо не разрешаваха подобен съюз. После любовникът се заразил от СПИН и умрял в страшни мъки. Роналд искал сам да погребе любимия си, но тогава се намесило семейството на покойника и не му позволило дори да присъства на погребението. Обезумял от скръб, Роналд завел дело срещу тях, обвинявайки ги в нанасяне на емоционални и психологически щети. Делото се бе протакало из местните съдилища цели шест години и сега изведнъж се бе озовало на бюрото на Дженсън.

Ставаше въпрос за правата на партньорите в хомосексуалните двойки. Случаят „Дюмон“ се превърна в боен зов за техните активисти и споменаването му предизвикваше вълнение и сбивания по улиците.

И ето че с това дело се бе заел Дженсън. Вратата към вътрешната стая бе затворена. Дженсън и тримата му помощници седяха на заседателната маса. Бяха работили два часа по случая, без да стигнат доникъде, и се бяха изморили да спорят. Единият помощник, либерал и възпитаник на университета Корнел, настояваше за най-общо становище, даващо пълни права на партньорите. И Дженсън го искаше, но не беше готов да си го признае. Останалите се отнасяха доста скептично към това предложение. Знаеха, както и самият Дженсън, че да се получи мнозинство от пет гласа за подобно нещо е напълно невъзможно.

Заговориха за други неща.

— Шефът нещо ти е сърдит, Глен — каза помощникът от университета Дюк. Обръщаха се към него на малко име, когато бяха сами. Толкова неудобно беше да викаш на някого непрекъснато „съдия еди-кой си“.

— Нещо друго? — потърка очи Глен.

— Един от помощниците му държеше да ми съобщи, че председателят и ФБР са разтревожени за безопасността ти. Разправя, че не им помагаш с нищо, и шефът доста се безпокоял. Искаше аз да разпространя информацията по-нататък. — Всичко се разнасяше чрез невидимата мрежа на помощниците. Абсолютно всичко.

— Да се безпокои. Това му е работата.

— Иска по още двама агенти от ФБР за охрана, а те пък настояват да имат достъп до апартамента ти. И да те закарват и вземат от работа. И да ограничиш пътуванията си.

— Това вече съм го чувал.

— Да, знам. Но помощникът на шефа каза, че Ръниън настоява ние да те убедим да съдействаш на Бюрото, за да могат да те опазят жив.

— Ясно.

— Та значи ние се опитваме да те убедим.

— Благодаря. Бягай при тях и кажи на оня, че не само си се помъчил да ме убедиш, но си вдигнал страшен скандал и че аз съм се впечатлил много от тая работа, но всичките ти приказки просто са влезли през едното ми ухо и са излезли през другото. Кажи им: Глен смята, че вече е пораснал.

— Разбира се, Глен. Не те е страх, нали?

— Ни най-малко.

2

Томас Калахан беше един от най-харесваните преподаватели в университета Тулейн главно защото отказваше да насрочва часове преди единайсет сутринта. Пиеше много, както и повечето от студентите му, и се нуждаеше от тези ранни часове на деня, първо, за да се наспи, и второ, да събере сили. Лекция от девет или пък от десет за него беше просто престъпление. Беше популярен също и защото беше готин — избелели джинси, сако от туид с изтъркани ямички на лактите, никакви чорапи, никакви вратовръзки. Типичен университетски интелектуалец с либерални убеждения. Беше на четирийсет и пет, но с тъмната си коса и очила с рогови рамки можеше да мине за трийсет и пет годишен. А иначе въобще не се тревожеше как изглежда. Бръснеше се един път в седмицата — когато брадата почнеше да го сърби. Щом застудееше, а това се случваше рядко в Ню Орлиънс, Калахан си пускаше брада. Беше известен с това, че доста си пада по хубавите студентки.

Беше известен и защото преподаваше конституционно право, един твърде неприятен, но задължителен предмет, който благодарение на блестящия си ум и обаяние Калахан правеше интересен. Никой друг в Тулейн не можеше да постигне такъв успех пред студентите. Всъщност никой и не се опитваше, така че младоците се блъскаха да слушат конституционно право при Калахан три пъти седмично от единайсет часа.

Осемдесет души седяха на амфитеатрално разположените банки и си шепнеха, докато Калахан, застанал пред катедрата, си изтриваше очилата. Беше точно 11:05. Прекалено рано, помисли си той.

— Кой може да разтълкува несъгласието на Розенбърг в делото „Неш срещу Ню Джърси“? — Всички глави се забиха надолу и залата онемя. Тежък махмурлук, няма що! Очите му бяха зачервени. Започнеше ли с Розенбърг, явно работата ставаше сериозна. Доброволци нямаше. Калахан бавно и методично обходи с поглед аудиторията и зачака. Мъртва тишина.

Бравата щракна и разкъса напрежението. Вратата се отвори рязко и на прага застана привлекателно момиче с тесни избелели джинси и памучен пуловер. Тя се плъзна елегантно покрай стената нагоре до третия ред, промъкна се грациозно зад колегите си и седна на мястото си. Момчетата от четвъртия ред я проследиха с блеснали от възхищение очи. А ония от петия проточиха вратове да я зърнат поне за миг. В продължение на две жестоки години едно от малкото удоволствия в Правния факултет беше да я гледаш как краси аудиториите с дългите си крака и широките пуловери. Някъде под тях се криеше страхотно тяло, всички бяха сигурни в това. Но тя съвсем не държеше да го изтъква. Беше една от групата и се придържаше строго към униформата на младите прависти — джинси, памучни ризи, стари пуловери и широки панталони. Какво ли не биха дали момчетата, за да сложи една черна кожена миниполичка!

Тя се усмихна лъчезарно на съседа си и за секунда Калахан и въпросът му за някакво дело бяха забравени. Тъмночервената й коса се спускаше до раменете. Беше съвършената мажоретка, с безупречни зъби и прекрасна коса, в която всички момчета от гимназията се влюбваха поне два пъти. А студентите от Правния факултет — поне един път.

Калахан не й обърна никакво внимание. Ако беше някоя първокурсничка, която се страхуваше от него, щеше да се нахвърли срещу нея и да се разкрещи. В съда не се закъснява! Преподавателите по право винаги прибягваха до стария, изтъркан рефрен. Но сега Калахан не беше в настроение да се заяжда, а Дарби Шоу не се страхуваше от него и за частица от секундата той се запита дали някой знае, че спи с нея. По всяка вероятност не. Тя бе настояла всичко между тях да си остане в пълна тайна.

— Чел ли е някой становището на Розенбърг по делото „Неш срещу Ню Джърси“? — Той пак прикова вниманието върху себе си и в залата се възцари мъртва тишина.

Вдигането на ръка можеше да ти навлече половин час кръстосан разпит. Доброволци нямаше. Пушачите на последния ред засмукаха цигарите. Повечето студенти драскаха безцелно по белите листа пред себе си. Всички глави бяха наведени надолу. Щеше да е прекалено явно — и рисковано — да се прелисти учебникът, за да се търси делото „Неш“. Твърде късно беше. Всяко движение можеше да привлече вниманието му. Някой щеше да бъде разпнат.

3
{"b":"280277","o":1}