ЛитМир - Электронная Библиотека
A
A

Тя позвъни и поръча мексиканска салата и бутилка червено вино. Ще я изпие цялата, после ще седи на стола с флакона газ в ръка и ще гледа вратата, докато накрая заспи.

18

Лимузината на Гмински направи светкавичен завой на сто и осемдесет градуса, сякаш Канал стрийт беше нейна собствена територия, и закова рязко пред „Шератон“. Двете задни врати се отвориха и Гмински изхвърча от нея, последван от трима помощници, натоварени с чанти и куфарчета.

Беше почти два след полунощ и директорът явно бързаше. Не спря на рецепцията, а се запъти право към асансьорите. Помощниците затичаха след него, един задържа вратата на асансьора да влезе шефът, друг натисна бутона за шестия етаж. Никой не промълви дума.

Трима негови агенти вече ги чакаха в ъгловата стая. Единият отвори вратата и Гмински нахлу вътре, без да поздрави, без звук да издаде. Помощниците хвърлиха чантите на едното легло. Директорът свали сакото си и го метна на стола.

— Къде е тя? — просъска той на агента, известен под името Хутън.

Вторият от тройката, когото наричаха Суонк, дръпна пердето и Гмински застана до прозореца.

Суонк сочеше към хотел „Мариот“ отсреща през улицата, малко по-надолу.

— Тя е на петнайсети етаж, третата стая откъм улицата, лампите още светят.

— Сигурен ли си? — попита Гмински, вперил поглед в осветените прозорци отсреща.

— Да. Видяхме я да влиза. Плати с кредитна карта.

— Горкото дете — рече Гмински и се отдалечи от прозореца. — Къде беше снощи?

— В „Холидей Ин“ на Роял. Плати с кредитна карта.

— Забелязахте ли някой да я следи? — попита директорът.

— Не.

— Пие ми се вода — заяви шефът на един от помощниците.

Младокът скочи, грабна кофичката с лед и затрака с кубчетата.

Гмински седна на крайчеца на леглото, преплете пръсти и запука кокалчетата си. Всичките.

— Ти какво мислиш? — запита той Хутън, най-стария от тримата.

— Гонят я. Под дърво и камък я търсят. Тя използва кредитни карти. След четирийсет и осем часа ще е мъртва.

— Не е съвсем глупава — намеси се Суонк. — Отряза си косата и я боядиса черна. Мести се непрекъснато. Явно не смята да напуска града в близко време. Давам й седемдесет и два часа, преди да я открият.

Гмински отпиваше от ледената вода на малки глътки.

— Това означава, че досието й удря право в целта. И също, че нашият приятел е готов на всякакви отчаяни действия. Къде е той?

— Нямаме представа — отвърна бързо Хутън.

— Трябва да го намерим.

— От три седмици никой не го е виждал.

Гмински остави чашата на масата и взе ключа от стаята си.

— Какво мислиш за цялата тази работа? — запита той Хутън.

— Ще я приберем ли? — контрира с въпрос Хутън.

— Няма да е лесно — намеси се Суонк. — Ами ако се е снабдила с пистолет? Някой може да пострада.

— Тя е просто едно уплашено дете — поклати глава Гмински. — И е цивилно лице, не член на въоръжена банда. Не можем да отмъкваме граждани ей така от улицата.

— Тогава няма да изкара дълго — отсече Суонк.

— Как ще я приберете? — запита Гмински.

— Има си начини — отвърна Хутън. — Ще я хванем на улицата. Или ще идем в стаята й. Вътре съм след десет минути, ако тръгна сега. Не е толкова трудно. Тя не е професионалистка.

Гмински закрачи бавно из стаята. Всички бяха вперили очи в него.

— Не съм склонен да я приберем веднага. Нека поспим четири часа и да се срещнем пак тук в шест и половина. Утрото е по-мъдро от вечерта. Ако ме убедите да я приберем, ще го направим. Съгласни ли сте?

Те кимнаха послушно.

Виното подейства. Тя задряма на стола, после се примъкна до леглото и заспа дълбоко. Телефонът звънеше. Завивките висяха до пода, а краката й бяха на възглавниците. Телефонът звънеше. Клепачите се бяха слепнали. Съзнанието беше замъглено, потънало в сънища, но някъде в дълбините му нещо проработи и съобщи, че телефонът звъни.

Очите се отвориха, но едва ли видяха кой знае какво. Слънцето бе изгряло, лампите светеха и тя се втренчи в телефона. Не, не е поръчала събуждане. Замисли се за секунда и ясно осъзна, че не е давала поръчка да я будят. Седна на края на леглото и се заслуша в звъненето. Пет пъти, десет, петнайсет, двайсет. Не спира. Може да са сбъркали номера, но тогава щяха да затворят след двайсетия сигнал.

Не бяха сбъркали номера. Паяжините започнаха да се разкъсват и тя се приближи до телефона. С изключение на мъжа на рецепцията и евентуално шефа му, и може би камериерките, нито една жива душа не знаеше, че тя е в тази стая. Беше поръчала само храна, никакви други обаждания.

Спря да звъни. Чудесно, бяха сбъркали номера. Тя отиде в банята и телефонът се обади отново. Започна да брои. След четиринайсетото позвъняване вдигна слушалката.

— Ало?

— Дарби, обажда се Гавин Верхик. Добре ли си?

— Как разбра къде съм? — седна на леглото тя.

— Имаме си начини. Слушай, някой…

— Почакай, Гавин. Почакай за секунда. Дай да си помисля малко. Кредитната карта, нали така?

— Да. Кредитната карта. Следата, оставена върху хартия. Това е ФБР, Дарби. Имаме си начини. Не е толкова трудно.

— Тогава и ония могат да го направят.

— Предполагам. Отсядай в малки хотелчета и плащай в брой.

Огромна буца заседна в стомаха й и тя се изпъна на леглото. Просто така значи. Следата, оставена върху хартия. Не е трудно. Можеше да е вече мъртва. Убита от хартията, върху която остават следи.

— Дарби, чуваш ли ме?

— Да. — Тя погледна към вратата да се увери, че веригата е сложена. — Да, чувам те.

— Смяташ ли, че си в безопасност?

— Така си мислех допреди малко.

— Разполагаме с известна информация. Утре в три часа в университетското градче ще има заупокойна служба, а погребението ще е след това в града. Говорих с брат му и семейството държи да съм там. Ще пристигна довечера. Мисля, че се налага да се видим.

— Защо се налага да се видим?

— Дарби, трябва да ми вярваш. Животът ти в момента е в опасност и трябва да ме изслушаш.

— Какво сте намислили, момчета?

Последва кратка пауза.

— Не те разбирам — рече накрая той.

— Какво каза директорът Войлс?

— Не съм говорил с него.

— Ти нали беше неговият адвокат, така да се каже. Какво става, Гавин?

— Засега няма да предприемаме нищо.

— И какво означава това, Гавин? Обясни ми, ако обичаш.

— Затова трябва да се видим. Не искам да го обсъждаме по телефона.

— Телефонът си действа много добре и засега ще използваме само него. Така че изплюй камъчето.

— Защо не искаш да ми се довериш? — прозвуча обидено гласът му.

— Затварям, ясно ли е? Не ми харесва тая работа. Щом вие знаете къде съм, тогава някой може вече да стои в коридора и да чака.

— Глупости, Дарби. Я помисли трезво. От един час разполагам с номера на стаята ти и не съм направил нищо друго, освен да ти се обадя. Ние сме на твоя страна, кълна се.

Тя обмисли внимателно чутото. Звучеше разумно, но я бяха открили така лесно.

— Слушам те. Значи не си говорил с директора, но ФБР няма да предприема нищо. И защо няма да предприема нищо?

— Не знам точно. Вчера е взел решението да се изтегли от употреба досие „Пеликан“ и е дал нареждане да се преустанови работата по него. Само това мога да ти кажа.

— Не е много. Той знае ли за Томас? Знае ли, че аз трябваше да съм мъртва, защото съм го написала, и че четирийсет и осем часа след като Томас ти го даде на тебе, неговия стар приятел от университета, ония, които и да са те, по дяволите, се опитаха да ни убият и двамата? Знае ли той всичко това, Гавин?

— Струва ми се, не.

— Това значи „не“, нали така?

— Да. Значи „не“.

— Добре, слушай сега внимателно. Смяташ ли, че са го убили заради досието?

— Вероятно.

— Това значи „да“, нали така?

— Да.

— Благодаря. Ако Томас е бил убит заради досието, тогава знаем кой го е убил. А ако знаем кой е убил Томас, тогава знаем кой е убил Розенбърг и Дженсън. Нали така?

33
{"b":"280277","o":1}