ЛитМир - Электронная Библиотека
A
A

Видя кея в далечината и се отдалечи от него. Трябваше да убие още трийсет минути. Остави се да го влачи течението успоредно на брега в продължение на половин километър, после се насочи към сушата. На по-малко от двеста метра от брега изключи бучащия мотор, откачи го и го пусна във водата. После легна ниско в лодката, замахвайки при необходимост с пластмасовото гребло, и лекичко се плъзна към едно потънало в сенки място край ред евтини тухлени сгради на десет метра от брега. Застана до колене във водата и с джобното си ножче проби няколко дупки в лодката. Тя потъна и изчезна. Плажът беше пуст.

Люк стоеше сам на края на кея. Беше точно единайсет и той бе на линия, с въдица и макара в ръце. Носеше бяла шапка и козирката й подскачаше напред-назад, докато той оглеждаше водата, търсейки лодката. Люк погледна часовника си.

Изведнъж до него се изправи някакъв мъж, изниквайки просто от въздуха, като видение.

— Люк? — каза мъжът.

Това не беше паролата. Люк се стресна. В кутията с влакна и плувки имаше пистолет, но сега не можеше да го стигне.

— Сам, ти ли си? — обади се накрая той. Дали не беше пропуснал нещо? Може би Камел не го виждаше от лодката.

— Да, Люк, аз съм. Извинявай, че се отклоних. Имах проблеми с мотора.

Сърцето на Люк заби по-равномерно и той въздъхна с облекчение.

— Къде е колата? — запита Камел.

Люк го погледна бързо. Да, Камел беше, Камел, който се взираше в океана през черните си очила. Люк посочи с глава към една къща.

— Червен понтиак, до магазина за спиртни напитки.

— Колко е до Ню Орлиънс?

— Половин час — отвърна Люк и занавива макарата. Не бе уловил нищо.

Камел отстъпи крачка назад и го удари два пъти в основата на врата. По един път с всяка ръка. Прешлените се счупиха и прекъснаха гръбначния стълб. Люк се строполи и простена веднъж. Камел го гледа, докато умира, после измъкна ключовете от джоба му. И изрита трупа във водата.

Едуин Снелър, или както и да се казваше, не отвори вратата, а само тихичко плъзна ключа отдолу. Камел го взе, отвори съседната врата, влезе, отиде бързо до леглото, остави чантата си и се приближи до прозореца. Завесите бяха дръпнати и в далечината се виждаше реката. Той ги спусна и се загледа в светлините на Френския квартал под него.

После отиде до телефона и набра номера на Снелър.

— Кажете ми нещо за нея — каза Камел тихо.

— В куфарчето има две нейни снимки.

Камел го отвори и извади снимките.

— Намерих ги.

— Номерирани са, едно и две. Номер едно е от годишника на Правния факултет. Отпреди една година, последната, с която разполагаме. Увеличена е от обща снимка, та не е много ясна. Другата е отпреди две години. Взехме я от годишника на университета в Аризона.

— Хубава жена. — Камел държеше двете снимки в ръце.

— Да. Много хубава. Само че сега разкошната й коса я няма. Четвъртък вечерта си плати хотела с кредитна карта. Изпуснахме я за малко в петък сутринта. По пода намерихме дълги косми и нещо, което се оказа черна боя. Много черна.

— Жалко!

— Не сме я виждали от сряда вечерта. Доказа, че може да се измъква — с кредитна карта е платила хотела в сряда, с кредитна карта другия хотел в четвъртък, след това от снощи нищо. Изтеглила е пет хиляди долара в брой от сметката си в петък следобед, така че следата почна да изстива.

— Може да е заминала.

— Може, но ми се струва, че не е. Някой влезе в апартамента й снощи. Монтирали сме вътре подслушвателна уредба и закъсняхме само с две минути.

— Май действате бавно, а?

— Голям град е. Имаме наши хора на летищата и гарата. Наблюдаваме къщата на майка й в Айдахо. Никаква следа от нея. Мисля, че е още тук.

— Къде може да бъде?

— Мести се непрекъснато, сменя хотели, използва улични телефони, не ходи по обичайните места. Полицията я търси. Говорили са с нея след експлозията в сряда, после са я изгубили. Ние я търсим, те я търсят, все ще се появи отнякъде.

— Какво стана с бомбата?

— Много просто. Не се е качила в колата.

— Кой направи бомбата?

— Не мога да кажа — поколеба се за миг Снелър.

Камел се усмихна леко и извади няколко карти на града от куфарчето.

— Кажете нещо за картите.

— А, само няколко интересни места в града. Нейният апартамент, неговият апартамент, Правният факултет, хотелите, в които е отсядала, мястото, където е избухнала бомбата, и няколко барчета, където е ходила като студентка.

— Засега се ограничава във Френския квартал.

— Умна е. Там има милион места, където да се скрие.

Камел взе последната й снимка и седна на другото легло. Хареса му това лице. Дори с късата тъмна коса е интересно, интригуващо. Ще я убие, но няма да е приятно.

— Направо е срамота, нали? — добави той сякаш на себе си.

— Да. Срамота.

21

Гавин Верхик се чувстваше уморен и стар още като пристигна в Ню Орлиънс, а след две нощи обикаляне по баровете вече беше напълно изцеден и изтощен. Бе влязъл в първото си заведение малко след погребението и в продължение на седем часа се налива с бира и дрънка с младежите за правонарушения и договори, и фирми на Уолстрийт, и какви ли не други неща, които презираше. Знаеше, че не бива да казва на непознати, че е от ФБР. Той не беше от ФБР. Нямаше значка.

Събота вечер обиколи пет-шест кръчми. Отборът на Тулейн загуби отново и след мача барчетата се напълниха със запалянковци. Нещата станаха съвсем безнадеждни и в полунощ той се отказа от търсенето.

Спеше дълбоко, когато телефонът иззвъня. В просъница се хвърли към него.

— Ало? Ало!

— Гавин? — Отсреща беше тя.

— Дарби! Ти ли си?

— Кой друг може да бъде?

— Защо не се обади досега?

— Не започвай с куп тъпи въпроси, моля. Обаждам се от уличен телефон, така че без номера.

— Хайде, Дарби. Можеш да ми вярваш, кълна се.

— Добре, вярвам ти. А сега какво?

Той погледна часовника си и започна да развързва връзките на обувките си.

— Ти ми кажи. Какво следва? Колко време смяташ да се криеш в Ню Орлиънс?

— Откъде знаеш, че съм в Ню Орлиънс?

Той замлъкна за миг.

— В Ню Орлиънс съм, Гавин — продължи тя. — И предполагам, че искаш да се срещнем и да станем приятели, а после да дойда при вас, както казваш ти, и да се оставя да ме защитавате вовеки веков.

— Точно така. Иначе ония ще ти светят маслото до няколко дни.

— Минаваш направо на въпроса, нали така?

— Да. Ти си играеш с огъня и не знаеш какво вършиш.

— Кой ме следи, Гавин?

— Може да са най-различни хора.

— Кои са тези хора?

— Не знам.

— Сега пък ти играеш, Гавин. Как да ти вярвам, след като не искаш да ми кажеш нищо?

— Добре. Според мен може твърдо да се каже, че малкото ти досие е уцелило някого на доста чувствително място. Ти си отгатнала вярно, тия, които не трябва, са узнали за досието и сега Томас е мъртъв. А теб ще те убият в мига, в който те открият.

— Ние знаем кой е убил Розенбърг и Дженсън, нали, Гавин?

— Мисля, че да.

— Тогава защо ФБР не прави нищо?

— Може би се мъчим да прикрием някого.

— Бог да те благослови, че го казваш. Благодаря ти.

— Може да ми изстине мястото.

— На кого бих могла да го съобщя аз, Гавин? Кой кого прикрива?

— Не съм съвсем сигурен. Проявявахме голям интерес към досието, докато от Белия дом ни натиснаха, след което прекратихме разследването.

— Разбирам. Защо смятат, че могат да ме убият и всичко да се потули?

— Не ми е съвсем ясно. Може би си мислят, че знаеш повече.

— Искаш ли сега аз да ти кажа нещо? Минути след като бомбата избухна и Томас гореше в колата, а аз бях почти в безсъзнание, някакво ченге на име Рупърт ме отведе в колата си и ме сложи да седна. Друго ченге с каубойски ботуши и джинси почна да ме разпитва. Беше ми зле, бях в шок. После изчезнаха, Рупърт и каубоят, и не ги видях повече. Те не бяха полицаи, Гавин. Наблюдаваха експлозията и като разбраха, че не съм в колата, преминаха към план Б. Тогава не го знаех, но явно съм била на минута-две от куршума в главата.

40
{"b":"280277","o":1}