ЛитМир - Электронная Библиотека
A
A

Верхик слушаше със затворени очи.

— Какво стана с тях?

— Трудно ми е да гадая. Мисля, че се изплашиха, като дойдоха истинските ченгета. И изчезнаха. Бях в колата им, Гавин. Бях в ръцете им.

— Трябва да дойдеш при нас, Дарби. Чуй ме.

— Спомняш ли си телефонния ни разговор в четвъртък сутринта, когато изведнъж видях едно познато лице и ти го описах?

— Разбира се.

— Това лице вчера беше на службата в параклиса заедно с няколко свои приятелчета.

— Ти къде беше?

— Гледах отстрани. Той влезе малко по-късно, стоя десетина минути, после се измъкна навън и се срещна с Пъна.

— Пъна ли?

— Да, един от групата. Пъна, Рупърт, Каубоя и Кльощавия. Страшни образи. Сигурна съм, че има и други, но още не съм се срещнала с тях.

— Следващата среща ще е последна, Дарби. Разполагаш най-много с около четирийсет и осем часа.

— Ще видим. Колко време ще останеш в града?

— Няколко дни. Възнамерявах да стоя, докато те открия.

— Ето ме. Може да ти се обадя утре.

— Добре, Дарби — пое дълбоко дъх Верхик. — Както кажеш. Само внимавай.

Тя затвори. Той захвърли телефона в другия ъгъл на стаята и изруга.

На две пресечки и петнайсет етажа от него Камел се взираше в телевизора и си мърмореше нещо в скоропоговорка под носа. Даваха някакъв филм за хората в големия град. Говореха на английски, третия му език, и той повтаряше всяка дума с най-доброто си американско произношение. Правеше го от часове. Беше научил езика, докато се криеше в Белфаст, и през последните двайсет години бе изгледал хиляди американски филми. Любимият му беше „Трите дни на Кондора“. Беше го гледал четири пъти, преди да разбере точно кой кого убива и защо. Спокойно можеше да убие Робърт Редфорд.

Сега изговаряше всяка дума на глас. Бяха му казвали, че по произношение може да мине за истински американец, но един пропуск, една мъничка грешчица, и момичето щеше да изчезне.

Волвото се намираше на един паркинг пресечка и половина по-надолу от жилището и собственикът му плащаше сто долара на месец за мястото и — както си мислеше той — за охраната. Те се вмъкнаха през портала, който трябваше да е заключен.

Беше модел GL 1986, без алармена инсталация, и само след секунди вратата откъм шофьора бе отворена. Единият от тях седна на багажника и запали цигара. Беше почти четири сутринта. Неделя.

Другият извади кутийка с отвертки от джоба си и се захвана със супермодерното телефонче, което Грантам бе купил след толкова притеснения. Лампичката на тавана се оказа достатъчна и той заработи бързо. Лесно беше. Разглоби слушалката, постави вътре мъничък предавател и го залепи добре. След минута се измъкна от колата и клекна до задния калник. Партньорът с цигарата му подаде малка черна кутия, която той прилепи към скарата отдолу, зад резервоара. Беше магнитен предавател, чийто живот беше шест дни.

Свършиха за по-малко от седем минути. В понеделник, щом го видеха да влиза в редакцията на вестника на Петнайсета улица, щяха да влязат в апартамента му и да „оправят“ тамошните му апарати.

22

Втората нощ в новата квартира се оказа по-добра. Тя спа до късно. Може би свикваше да спи повече. Сега се загледа в пердето над малкия прозорец и реши, че кошмари не бе имало, нито тайнствени нападения в тъмното, нито ножове и пистолети. Спала бе дълбоко, непробудно и дълго се взира в пердето, преди съзнанието й да се събуди.

Тя се опита да насочи мислите си в една посока, дисциплинирано. Днес беше четвъртият й ден като Пеликан и за да има и пети, трябваше да си наложи да мисли като оня изкусен убиец. Бе ден четвърти от новия й живот. Трябваше да е мъртва.

Но след като отвори очи и осъзна, че наистина е жива и е в безопасност, и вратата не скърца, а подът не пука, и в гардероба няма скрит убиец, първата й мисъл бе за Томас. Винаги бе така. Шокът от смъртта му постепенно отслабваше и тя установи, че вече по-лесно може да отхвърли спомена за трясъка на експлозията и свистенето на огъня. Знаеше, че е бил разкъсан на парчета и е умрял моментално. Знаеше, че не е страдал.

Започна да мисли за други неща, за тялото му до нейното, за шепота и закачките в леглото, след като се бяха любили. Беше голям гальовник, обичаше да я милва и целува дълго след това. И да се смее като хлапак. Обичаше я безумно и за първи път в живота си изглупяваше с жена. Неведнъж насред някоя негова лекция си бе спомняла за гукането и кикотенето му и си бе хапала устните да не се разсмее на глас.

Тя също го обичаше. И сега я болеше, ужасно я болеше. Искаше да не стане от леглото цяла седмица и само да плаче. Един ден след погребението на баща й нейният психиатър й бе обяснил, че душата се нуждае от кратък, но много интензивен период на тъгуване, за да премине към следващата фаза. Но болката е нужна, душата трябва да я изстрада без никакви ограничения, преди да може да продължи спокойно нататък. Тя го послуша, тъгува безнадеждно две седмици до изнемога и премина към следващата фаза. Тогава рецептата подейства.

Но сега не действаше за Томас. Не можеше да пищи и да чупи, както й се искаше. Рупърт, Кльощавия и другите преследвачи не й позволяваха да си потъгува на воля.

И след няколкото минути, посветени на Томас, тя започна да мисли за тях. Къде ли ще бъдат днес? Къде да отиде, без да я забележат? Прекара две нощи в тая квартира, дали не трябва да си потърси друга? Да, така ще направи. Като се стъмни. Ще се обади да си запази стая в друга частна къща. Къде ли са отседнали? Дали обикалят улиците с надеждата просто да се натъкнат случайно на нея? Дали знаят къде е тя в момента? Не. Иначе щеше вече да е мъртва. Дали знаят, че сега е руса?

Мисълта за косата я вдигна от леглото. Тя се приближи до огледалото над бюрото и впи поглед в отражението си. Беше дори по-къса отпреди и направо бяла. Не е зле. Снощи си игра три часа с нея. Ако оживее още два дни, ще я отреже съвсем и пак ще я почерни. Ако изкара още седмица, може да остане и с гола глава.

Усети болки от глад и за миг си помисли, че се налага да яде. Напоследък не се хранеше и това трябваше да се промени. Наближаваше десет. Странно, тук не предлагаха закуска в неделя. Ще рискува да излезе, за да намери нещо за ядене и неделния „Вашингтон Поуст“ и да види дали няма да я пипнат сега, с новата платиненоруса коса.

Изкъпа се бързо, а прическата й отне по-малко от минута. Никакъв грим. Нахлузи нов чифт войнишки панталони и ново яке. Готова за бой. Очите бяха скрити зад авиаторски очила.

Макар че рядко се показваше навън, от четири дни не бе излизала от преден вход. И сега се промъкна през тъмната кухня, отключи задната врата и се озова на тясната алея. Беше достатъчно хладно, за да носи яке, без да изглежда подозрително. Колко съм глупава, помисли си тя. Във Френския квартал може да си сложиш кожа от полярна мечка и пак да не будиш подозрение. Тя забърза по алеята с ръце в джобовете. Очите й се стрелкаха зад очилата във всички посоки.

Той я видя да стъпва на тротоара на ъгъла с Бъргънди стрийт. Косата под шапката беше друга, но тя си беше пак един и седемдесет и това не можеше да се промени. Краката пак бяха дълги, имаше особена, нейна походка и след четири дни той можеше да я различи всред тълпата, независимо какви бяха лицето и косата й. Каубойските ботуши от змийска кожа с изострени върхове удариха по паважа и тръгнаха след нея.

Умно момиче беше, свиваше на всеки ъгъл и постоянно криволичеше. Вървеше бързо, но не подтичваше. Той прецени, че се е насочила към „Джаксън“, където в неделя винаги имаше тълпи и тя явно мислеше, че сред тях ще се скрие. И ще се разхожда заедно с туристите и местните жители, може би ще хапне нещо, ще се порадва на слънцето, ще си купи вестник.

Дарби небрежно запали цигара, докато вървеше. Не можеше да гълта дима. Бе опитала преди три дни и й се замая главата. Отвратителен навик. Каква ирония на съдбата щеше да е, ако преживее всичко това и вземе да умре от рак на белия дроб. Господи, нека да умре от рак.

41
{"b":"280277","o":1}