ЛитМир - Электронная Библиотека
A
A

Два часа сутринта, два на обяд, два вечерта и после Грантам щеше да му намери друга сграда за следене. Деветдесет долара на ден беше нищо и щеше да я зареже тая работа веднага щом си намереше нещо друго. Беше казал на Грантам, че е безсмислено, все едно да стреляш в тъмното. Грантам се съгласи, но му нареди да продължи със стрелбата. Нищо друго не им оставало. Гарсия се изплашил и нямало да се обади повече. А трябвало да го намерят.

В джоба си имаше две снимки, за всеки случай, а от указателя бе извадил всички фирми в сградата. Дълъг списък беше. Сградата беше на дванайсет етажа, заети от фирми, фрашкани само с такива лигави господинчовци. Намираше се в дупка, пълна със змии.

До девет и половина напливът приключи и някои от лицата, слизащи надолу с ескалаторите, вече му изглеждаха познати. Отправяха се несъмнено към съдебни зали, агенции и кантори. Крофт бутна въртящата се врата и излезе на улицата.

На четири преки по-надолу Флетчър Коул се разхождаше напред-назад пред бюрото на президента, долепил телефонната слушалка до ухото си. Слушаше напрегнато. Изведнъж се намръщи, притвори очи, после се втренчи в президента, сякаш искаше да каже: „Лоши новини, шефе. Наистина лоши“. Президентът държеше някакво писмо и поглеждаше към Коул през очилата. Крачеше напред-назад — както някога фюрерът — и това ужасно го дразнеше, та си отбеляза наум, че ще трябва да каже нещо по въпроса.

Коул затръшна слушалката.

— Не блъскай така телефона, ако обичаш — каза президентът.

— Извинявайте — рече Коул, но не се развълнува кой знае колко от забележката. — Беше Зикман. Грей Грантам се обадил преди половин час и попитал дали не знае нещо за досие „Пеликан“.

— Чудесно. Прекрасно. Как е стигнало до него?

— Зикман нищо не знае, така че учудването му е било искрено. — Коул продължи да крачи из стаята.

— Той непрекъснато се учудва най-искрено. Това е най-големият тъпак в екипа ми, Флетчър, и искам да се маха.

— Както кажете. — Коул се отпусна на един стол пред бюрото, подпря брадичка с ръце и потъна в размисъл.

Президентът се помъчи да не му обръща внимание. И двамата размишляваха известно време.

— Войлс ли е пропял? — обади се накрая президентът.

— Не е изключено, ако въобще някой нещо е пял. Грантам е известен с блъфовете си. И сега не сме сигурни, че е видял досието. Може да е чул за него и само да подпитва.

— Може това, може онова! Ами ако пуснат някоя безумна история за това проклето нещо? Какво ще правим тогава? — Президентът удари с длан по бюрото и скочи на крака. — Какво ще правим тогава, Флетчър? Тоя вестник ме мрази! — Оплакваше се сякаш на прозореца.

— Няма да го пуснат без потвърждение и от друг източник, а откъде ще изкопаят такъв, след като не е истина? Това е само една безумна версия, която е стигнала много по-далеч, отколкото заслужава.

Застанал до прозореца, президентът продължи да се цупи.

— Как е научил Грантам за досието?

Коул се изправи и закрачи отново, но този път доста по-бавно. Мислеше усилено.

— Чудно как. Никой тук, освен вас и мен не знае нищо. Донесоха един екземпляр и той е заключен в моя кабинет. Аз лично направих едно фотокопие и го дадох на Гмински. Той се закле, че ще го пази в тайна.

Президентът се усмихна презрително на прозореца.

— Добре де, прав сте — продължи Коул. — Възможно е досега да са направени вече хиляда копия. Но само по себе си досието е безобидно, освен ако нашият приятел наистина не ги е направил всички тия мръсотии. Тогава…

— Тогава ще ми разгонят фамилията.

— Да, по-точно и на двамата ще ни разгонят фамилиите.

— Колко пари сме взели?

— Милиони, и пряко, и непряко. — И законно, и незаконно, но шефът му не знаеше почти нищо за тези операции и Коул предпочиташе да си мълчи по въпроса.

Президентът се насочи бавно към дивана.

— Защо не се обадиш на Грантам? Поразпитай го лекичко. Виж какво знае. Ако блъфира, ще разбереш лесно. Как мислиш?

— Не го познавам.

— Говорил си и преди с него, нали? Всички познават Грантам.

Коул закрачи зад дивана.

— Да, говорил съм с него. Но ако изведнъж му се обадя, така, без никакъв повод, ще подуши нещо.

— Да-а, предполагам, че си прав. — Президентът крачеше напред-назад от едната страна на дивана, Коул — от другата.

— Какво ще стане в най-лошия случай? — попита накрая домакинът на Овалния кабинет.

— Нашият приятел може да е замесен. Вие помолихте Войлс да спре разследването. Но историята може да бъде разкрита от пресата. Войлс си спасява кожата, като казва, че вие сте му наредили да преследва други заподозрени и да остави на мира нашия приятел. „Вашингтон Поуст“ си умира от кеф и излива кофи мръсотия по нас. А ние забравяме за следващите избори.

— Нещо друго?

Коул са замисли за миг.

— Да, всичко това са пълни фантазии. Досието е чиста измислица. Грантам няма да открие нищо, а аз закъснявам за заседание. С персонала. — Той се отправи към вратата. — На обяд ще играя скуош. Ще се върна в един.

Когато вратата се затвори, президентът въздъхна с облекчение. Този следобед си беше поставил за задача да направи осемнайсет точки, така че да върви по дяволите тая пеликанска история. След като Коул не се тревожи, няма да се безпокои и той.

Президентът набра някакъв номер, почака търпеливо и накрая отсреща се обади Боб Гмински. Директорът на ЦРУ играеше ужасно голф. Беше един от малцината, когото президентът можеше да смаже, затова и го покани да играят заедно следобед. Разбира се, отвърна Гмински, който имаше стотици неща на главата си, но в края на краищата това беше президентът: истинско удоволствие за него била поканата.

— Между другото, Боб, какво стана с оная пеликанска история в Ню Орлиънс?

Гмински се покашля да прочисти гърлото си и се помъчи да отговори спокойно.

— Вижте, шефе, казах на Флетчър Коул, че е направо едно литературно произведение, написано с много въображение и изобретателност. Мисля, че авторката му може да забрави за правото и да си опита късмета като писателка. Ха-ха-ха.

— Чудесно, Боб. Значи няма нищо.

— Още продължаваме проверката.

— Ще се видим в три. — Президентът затвори и се насочи право към торбата със стиковете.

25

Търговският център „Ривъруок“ се простира върху почти половин километър площ край реката и там винаги има тълпи от хора. На няколко нива са наредени не по-малко от двеста магазина, кафенета и ресторанти, повечето под един и същи покрив. Някои извеждат направо на крайбрежната алея. Намира се в началото на Пойдрас стрийт, на един хвърлей място от Френския квартал.

Тя пристигна в единайсет и си поръча еспресо в едно миниатюрно бистро. Помъчи се да прочете вестника и да изглежда спокойна. Магазинът беше зад ъгъла, едно ниво по-долу. Дарби беше нервна. Еспресото не помогна.

В джоба си имаше списък на нещата, които трябваше да свърши — конкретни стъпки в конкретни моменти, дори думи и изречения, които беше запомнила наизуст в случай, че нещо се обърка изцяло и Верхик престане да й се подчинява. Бе спала два часа, а останалото време черта графики и планове в големия си тефтер. Ако умреше, нямаше да е от липса на подготовка.

Не можеше да се довери напълно на Гавин Верхик. Той беше служител на организация, която понякога действаше по свои собствени правила. Получаваше заповеди от човек, когото обвиняваха в параноя и купища гадни номера. Шефът му докладваше на президент, чиято администрация се ръководеше от глупаци. Президентът имаше богати мръсни приятели, които му даваха много пари.

Но в този момент, миличка, няма на кого другиго да се довериш. След пет дни и два твърде близки допира със смъртта май свиваше платна. Ню Орлиънс бе загубил привлекателността си. Тя се нуждаеше от помощ и ако трябваше да разчита на ченгета, ФБР не беше по-лошо от другите.

Единайсет и четирийсет и пет. Плати кафето, изчака една вълна купувачи и тръгна след тях. В магазина, където нейният приятел трябваше да се появи след десет минути, имаше десетина души. Тя влезе в една книжарница две врати по-надолу. Наоколо имаше поне три магазина, където можеше да се скрие и да наблюдава входа на „Френчмънс Бенд“. Избра си книжарницата, защото продавачките не те притесняваха и купувачите можеха да се мотаят тук спокойно. Първо прегледа списанията, а когато останаха още три минути, зае позиция между два рафта с готварски книги и зачака Гавин.

45
{"b":"280277","o":1}