ЛитМир - Электронная Библиотека
A
A

Шофьорът на Коул отби рязко до тротоара, за да даде път на надулата сирените линейка. Лимузината се носеше безцелно из града, както обикновено ставаше, когато Коул и Матю Бар се срещаха, за да си говорят за истински мръсни неща. Двамата се бяха отпуснали на задната седалка и Коул надигаше чашата с минерална вода, а Бар — половинлитрова бутилка бира, купена от магазин с намалени цени.

Никой не обърна внимание на линейката.

— Трябва да науча какво знае Грантам — настояваше Коул. — Днес се е обадил на Зикман, на помощника на Зикман Трандел и на Нелсън де Ван, един от многото ми бивши помощници, който сега работи в предизборния комитет. И това са хората, за които знам. Само в един ден. Явно се е запалил по това досие.

— Дали го е виждал? — Колата тръгна отново.

— Не. Изобщо нищо не е виждал. Ако знаеше какво има в него, нямаше толкова да се натиска. Но, по дяволите, той е чул за него.

— Добър е. От години го наблюдавам. Изглежда умее да се движи по сянката и има доста богата мрежа от най-различни източници. Написал е някои големи щуротии, но обикновено е безупречно точен.

— Тъкмо това ме притеснява. Той е упорит, а в тая история е подушил, че ще се лее кръв.

Бар отпи от бирата.

— Естествено, недискретно е да питам какво има в досието.

— Не питай. Толкова е секретно, че е чак страшно.

— Тогава откъде е чул Грантам за него?

— Идеален въпрос. Точно това искам да разбера и аз. Как е научил и колко знае? Кои са му източниците? Къде са?

— Обработихме телефона му в колата, но в апартамента още не сме били.

— Защо не?

— Тази сутрин едва не ни хвана чистачката му. Ще опитаме утре пак.

— Гледай да не ви спипат, Бар. Не забравяй Уотъргейт.

— Ония бяха аматьори, Флетчър. А ние сме много печени.

— Точно така. Значи кажи ми дали ти и твоите много печени хора можете да уредите да се подслушва телефонът на Грантам във вестника?

— Ти да не си луд? — обърна се намръщено към него Бар. — Невъзможно. Там по всяко време има хора. Имат и охрана. Както си му е редът.

— Но може да стане.

— Свърши си го ти, Коул. Щом толкова знаеш, направи си го сам.

— От тебе искам да почнеш да мислиш как може да стане, ясно ли е? Само си напъни мозъка.

— Добре де. Всъщност вече съм мислил по въпроса. Не може да стане.

Коул се развесели от тоя отговор, а усмивката му още повече раздразни Бар. Лимузината навлезе в центъра на града.

— Обработете апартамента му — нареди Коул. — Искам да ми се докладва два пъти дневно за всичките му телефонни разговори. — Колата спря и Бар слезе.

27

Утро на площад Дюпон. Беше доста хладно, но поне наркоманите и травеститите още не се бяха надигнали, потънали в унес в малките си извратени светове. Няколко пияници лежаха наоколо като изхвърлени от водата клони. Но слънцето вече грееше и той се чувстваше в безопасност, пък и в края на краищата още бе агент на ФБР и под мишницата си имаше препасан пистолет. От кого трябваше да се страхува? Не го беше използвал петнайсет години и рядко напускаше службата, но страшно би му харесало да го измъкне и да дръпне спусъка.

Казваше се Троуп, специален помощник на мистър Войлс. Толкова специален, че никой освен него и мистър Войлс не знаеше за тия малки тайни срещички с Букър. Букър от ЦРУ. Той седна на кръглата пейка с гръб към Ню Хампшир авеню и разтвори пакета със закуската, купена от магазина — банан и малко кексче. Погледна часовника си. Букър никога не закъсняваше. Троуп винаги идваше пръв, пет минути след това се появяваше Букър, говореха ясно и точно и Троуп си тръгваше пръв, след него — Букър. И двамата бяха дребни служители, но много близо до шефовете си, на които от време на време им писваше да се мъчат да отгатнат какво, по дяволите, прави другият или може би просто искаха да разберат нещо по най-бързия начин.

Истинското му име беше Троуп и той се зачуди дали Букър не е псевдоним. Най-вероятно. Букър беше от ЦРУ, а тия момчета ги друсаше такава параноя, че сигурно и секретарките им използваха фалшиви имена.

Той отхапа от банана. Ами да, сто на сто имаха по три-четири.

Букър мина покрай фонтана с голяма бяла чаша кафе в ръка, огледа се, после седна до приятеля си. Войлс бе пожелал тая среща, затова пръв заговори Троуп.

— Загубихме един човек в Ню Орлиънс — каза той.

Букър обхвана чашата с две ръце и отпи глътка.

— Той сам се набута между шамарите.

— Да де, ама все пак е мъртъв. Вие бяхте ли там?

— Да, но не знаехме, че той е пристигнал. Бяхме наблизо, но само наблюдавахме. Какво правеше той там?

Троуп разви студеното кексче.

— Не знаем. Отишъл за погребението, помъчил се да намери момичето, попаднал на някой друг и ето резултата. — Той налапа последното парче от банана. Дойде ред и на кекса. — Чиста работа, нали?

Букър сви рамене. Какво ли знаеше ФБР-то за това как се убиват хора?

— Добре беше. Твърде мижав опит да мине за самоубийство, доколкото чух. — Той пак надигна чашата с горещото кафе.

— Къде е момичето? — запита Троуп.

— Загубихме я на летището. Може би е в Манхатън, но не сме сигурни. Търсим я.

— И те я търсят. — Троуп също отпи от кафето си. Беше изстинало.

— Сигурен съм, че я търсят.

Двамата се загледаха в един пияница, който се залюля и падна от пейката. Главата му се удари първа в земята, но той вероятно нищо не усети. Само се претърколи. На челото му имаше кръв.

Букър погледна часовника си. Тези срещи бяха винаги много кратки.

— Какви са плановете на мистър Войлс?

— О, почва здраво разследване. Изпрати петдесет души снощи, днес ще ги последват още. Не обича да губи хора, особено пък когато лично ги познава.

— А ония в Белия дом?

— Няма да им каже, а те може и да не разберат. Знаят ли нещо?

— Познават Матис.

При тези думи Троуп се поусмихна лекичко.

— Къде е мистър Матис?

— Неизвестно. В последните три години не са го виждали много-много в Щатите. Притежава поне половин дузина къщи в още толкова страни, има самолети и кораби, така че кой може да каже къде е сега?

Троуп изяде кексчето и напъха опаковката в хартиената торба.

— Това досие му разгонва фамилията, нали?

— Разкошно е. Ако беше запазил самообладание, никой нямаше да му обърне внимание. Но той взе, че откачи, почна да избива хора и колкото повече убива, толкова по-правдоподобно изглежда съдържанието му.

Троуп си погледна часовника. Срещата продължаваше прекалено дълго, но пък чуваше такива хубави неща.

— Войлс казва, че може би ще имаме нужда от помощта ви.

— Готово — кимна Букър. — Само че ще е доста трудно. Първо, вероятният извършител е мъртъв. Второ, вероятният възложител се изплъзва много умело. Имало е отлично подготвен заговор и заговорниците са изчезнали. Ще се помъчим да открием Матис.

— А момичето?

— Да. И нея. Ще се опитаме.

— Какво ли си мисли тя?

— Как да оцелее.

— Не можете ли да я приберете?

— Не. Не знаем къде е, а не можем да отмъкваме обикновени граждани от улицата просто ей така. В момента тя не вярва на никого.

— Не мога да я обвинявам — изправи се с кафето и празната хартиена торба Троуп. Тръгна си, без да се сбогува.

Грантам вдигна неясната снимка, дошла по факса от Финикс. Първи курс в университета на Аризона, двайсетгодишна, страшно привлекателна. След като завършила с отличие училище в Денвър, записала биология. Грей се обади на двайсет души на име Шоу в Денвър и накрая се отказа. Вторият факс му изпрати кореспондентът на Асошиейтед Прес в Ню Орлиънс. Представляваше фотокопие на снимката й при постъпването в Тулейн. Косата беше по-дълга. Някъде по средата на университетския годишник той бе открил и друга снимка на Дарби Шоу, с кутийка диетична кола в ръка на някакъв студентски пикник, облечена в широк пуловер и избелели джинси, които плътно прилепваха по тялото й. Ставаше ясно, че снимката е сложена вътре от някой неин обожател. Приличаше на корица на „Вог“. Тя се усмихваше на някого или нещо. Зъбите й бяха безупречни, лицето излъчваше топлота. Грей закачи тая снимки на малката дъска от корк до бюрото си в редакцията.

48
{"b":"280277","o":1}