ЛитМир - Электронная Библиотека
A
A

— Вече сте го правили.

— С коя, за бога?

— С Кей Джоунс-Роди, посланик в Бразилия.

— Тогава я отзовете и я уволнете.

Коул успя да се усмихне криво и остави папката на седалката. После се загледа през прозореца. Щяха да решат въпроса с номер две по-късно. Калдерон му беше сигурен, а той искаше Линда Сайлър-Спенс, така че сега щеше да занатиска за черния и президентът щеше да предпочете жената. Елементарна манипулация.

— Струва ми се, че трябва да изчакаме още две седмици, преди да оповестим новите кандидатури — обади се след малко той.

— Както искаш — измърмори президентът и се зачете в някаква статия на първа страница. Ще ги оповести, когато е готов, независимо от графика на Коул. Още не беше съвсем убеден, че трябва да ги съобщава едновременно.

— Съдията Уотсън е един много консервативен черен правник, който е пословичен с твърдостта си. Би бил идеален за този пост.

— Не знам — отвърна уклончиво президентът и зачете за Гавин Верхик.

Коул бе видял материала на втора страница. Бяха открили Верхик мъртъв в хотел „Хилтън“ в Ню Орлиънс. Смъртта бе настъпила при доста странни обстоятелства. Според вестника официалното становище на ФБР бе, че не е знаело нищо и не може да каже защо Верхик е бил в Ню Орлиънс. Директорът Войлс бе много натъжен. Прекрасен, лоялен служител и прочее.

Президентът прелисти вестника.

— Нашият приятел Грантам нещо си трае.

— В момента рови. Струва ми се, че е чул за досието, но просто не може да се докопа до него. Обажда се на всичко живо в града, но не знае за какво да пита.

— Е, аз вчера играх голф с Гмински — заяви самодоволно президентът. — Той ме уверява, че всичко е под контрол. Поприказвахме си най-задушевно, докато играехме. Той е много вързан, хич не го бива да удря топката. Всъщност беше направо смешно.

Коул никога на бе хващал стик за голф в ръце и мразеше празноглавото дрънкане за точки, топки, дупки и тям подобни.

— Мислите ли, че Войлс прави някакви разследвания на юг?

— Не. Даде ми дума, че няма да рови. Не че му вярвам, но и Гмински не спомена нищо за него.

— Нима на Гмински вярвате? — стрелна го с очи Коул и се намръщи.

— Ни най-малко. Но ако знаеше нещо за оная история, мисля, че щеше да ми каже… — Президентът не довърши. Усети, че думите му звучат прекалено наивно.

Коул изръмжа в знак на несъгласие.

Те прекосиха река Анакостия и навлязоха в окръг Принц Джордж. Президентът взе отново речта и се загледа през прозореца. Две седмици след убийствата рейтингите още бяха над петдесет процента. Демократите нямаха конкретен кандидат, който да вдига достатъчно шум. Той самият ставаше все по-силен и по-силен. Америка бе уморена от наркотици и престъпност, от крясъците и вечните искания на разни малцинства, от идиотите либерали, които тълкуваха Конституцията в полза на престъпниците и екстремистите. Бе настъпил неговият звезден миг. Две кандидатури за Върховния съд едновременно. Наследството, което щеше да остави за поколенията.

Той се усмихна на себе си. Каква прекрасна трагедия!

28

Таксито спря рязко на ъгъла на Пето авеню и Петдесет и втора улица и Грей, изпълнявайки точно указанията, бързо плати и изскочи навън с чанта в ръка. Колата зад тях бибипкаше, някой правеше неприлични жестове и Грей Грантам си помисли, че е прекрасно да се върнеш отново в Ню Йорк.

Беше почти пет следобед и Пето авеню гъмжеше от пешеходци. Тя сигурно точно това иска, реши Грей. Бе му дала изрични нареждания. Вземаш този и този самолет от летище Нашънъл до Ла Гуардия. Вземаш такси до хотел „Виста“ в Световния търговски център. Отиваш в бара, пиеш едно, може и две, гледаш да не те следи някой, после след час хващаш такси до ъгъла на Пето авеню и Петдесет и втора улица. Движиш се бързо, носиш очила и си отваряш очите на четири, защото, ако някой те е проследил, може да убият и двама ни.

Тя го накара да запише всичко това. Изглеждаше малко глупаво, някак прекалено, но тя имаше глас, с който не можеше да се спори. По-точно не му се искаше. Било чист късмет, че е още жива, каза тя. Повече рискове не искала да поема. Ако желаел да говори с нея, трябвало да прави това, което му се казва.

Той си записа всичко. Проби си път през тълпата и стигна възможно най-бързо до хотел „Плаза“ на Петдесет и девета улица, качи се по стълбите, мина през фоайето и излезе на Сентръл Парк Саут. Никой не би могъл да го проследи. Ако и тя беше толкова предпазлива, никой не би могъл да я проследи и нея.

По тротоара имаше твърде много хора. Той се насочи към Шесто авеню и забърза още повече. Изгаряше от нетърпение и колкото и да се мъчеше да се владее, възбудата от предстоящата среща ставаше все по-силна. По телефона бе говорила хладнокръвно и логично, но той бе усетил някаква следа от страх и несигурност зад всичко това. Тя е просто една студентка по право и може би не знае какво върши, и вероятно до седмица ще е мъртва, ако не и по-скоро, но при всички положения играта ще се играе по нейния начин. Дръж се, сякаш те следят, бе заповядала тя. След като е оцеляла седем дни, гонена от кръвожадни псета, той просто трябвало да прави каквото му се казва. Ако обичал.

Инструктирала го бе да се шмугне в хотел „Сейнт Мориц“ на ъгъла на Шесто авеню и той това и направи. Бе му запазила стая на името на Уорън Кларк. Той плати в брой и се качи с асансьора до деветия етаж. Трябваше да чака. Ще седиш и ще чакаш, бе казала тя.

Той стоя до прозореца в продължение на цял час. Сентръл Парк под него бавно потъваше в мрак. Телефонът иззвъня.

— Мистър Кларк? — запита женски глас.

— Да.

— Аз съм. Сам ли дойде?

— Да. Къде си?

— Шест етажа по-горе. Вземи асансьора до осемнайсетия, после слез пеш до петнайсетия. Стая 1520.

— Добре. Сега ли?

— Да. Чакам те.

Той си изми зъбите отново, приглади косата си и десет минути по-късно застана пред стая 1520. Чувстваше се като второкурсник на първата си среща. Не се беше вълнувал така от последния футболен мач в гимназията.

За бога, той е Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“ и е тръгнал да разследва поредната си история, а тя — тя е само една жена. Я се стегни, приятелю.

Грей почука и зачака.

— Кой е?

— Грантам — отвърна той.

Ключът щракна и тя бавно отвори вратата. Косата я нямаше, но Дарби се усмихна и момичето от корицата на „Вог“ застана пред него и стисна здраво ръката му.

— Влез.

После затвори и заключи след него.

— Искаш ли нещо за пиене?

— С удоволствие. Какво имаш?

— Вода с лед.

— Чудесно. Почерпи ме една чаша.

Тя отиде в малката дневна, където телевизорът работеше без звук.

— Ела тук — извика го Дарби.

Той остави чантата си на масата и седна на дивана. Тя стоеше до барчето и за секунда той се възхити на тесните джинси. Без обувки. Прекалено широк памучен пуловер, яката на една страна, отдолу се виждаше презрамката на сутиена.

Подаде му чашата с вода и седна на един стол до вратата.

— Благодаря — рече той.

— Ял ли си? — запита тя.

— Не ми каза такова нещо.

— Извинявай — засмя се тя. — Много ми се струпа напоследък. Хайде да хапнем нещо тук.

Той кимна и й се усмихна.

— Чудесно. Поръчай каквото искаш.

— Умирам за мазен сандвич със сирене, пържени картофи и студена бира.

— Идеално.

Тя вдигна слушалката и поръча храната. Грантам отиде до прозореца и загледа светлинките, пълзящи по Пето авеню.

— Аз съм на двайсет и четири. Ти на колко си години? — Бе седнала на дивана и отпиваше от ледената вода.

Той се настани на стола най-близо до нея.

— На трийсет и осем. Един път женен. Разведен преди седем години и три месеца. Без деца. Живея сам с една котка. Защо избра тоя хотел?

— Имаше свободни стаи и аз ги убедих, че е важно да платя в брой и да не показвам никакви документи. Харесва ли ти?

— Не е лош. Малко е поостарял.

— Не сме тръгнали на почивка, нали знаеш?

50
{"b":"280277","o":1}