ЛитМир - Электронная Библиотека
A
A

Хората в бранша познаваха Матис и бяха наясно, че той има пари и може да набави още много. Матис пък знаеше, че те знаят, така че тихичко стовари върху главите на собствениците на Теребон Париш две дузини никому неизвестни фирмички. Този ход се оказа изцяло успешен.

Намерението му беше да придобие територията, после да прокопае още един канал през злощастните, обсадени земи, та неговите хора и съоръжения да стигат до сондите и нефтът да бъде изнасян без много-много суетня и шум. Каналът щеше да е дълъг петдесет километра и два пъти по-широк от другите. Движението по него щеше да е доста натоварено.

Матис беше богат човек и затова, естествено, бе и твърде популярен сред политиците и правителствената бюрокрация. Играеше играта им майсторски и наложеше ли се, щедро раздаваше пари. Обичаше политиката, но мразеше публичните изяви. Страдаше от параноя и предпочиташе усамотението.

И докато закупуването на земята вървеше като по ноти, Матис изведнъж остана без пари. В началото на осемдесетте години в икономиката настъпи спад и другите му сонди спряха работа. Трябваха му много средства и той затърси партньори, които да са готови да ги дадат и да си държат езика зад зъбите. Така че съзнателно прескочи тексаските богаташи, отиде в чужбина и намери някакви араби, които разгледаха картите му и се убедиха, че наистина е попаднал на огромно находище от нефт и природен газ. Те заплатиха за участието си в бъдещото производство и Матис отново разполагаше с много пари.

Той пак подхвърли по нещо тук-там и получи разрешение да си пробие път през блатистите низини, обрасли с кипариси и каква ли не екзотична растителност. Нещата постепенно си идваха на мястото и Матис вече усещаше уханието на един милиард долара. А може би два или три.

И тогава се случи нещо непредвидено. Бе заведено дело за прекратяване на сондажите и прокопаването на канали. Ищецът беше някаква неясна екологична организацийка, известна просто като Грийн Фънд, Зеления фонд.

Делото дойде съвсем неочаквано, защото от петдесет години насам Луизиана се бе оставила да я поглъщат на парчета и да я замърсяват нефтени компании и хора като Виктор Матис. Беше си чисто и просто една сделка. В нефтения бизнес работеха много хора и там плащаха добре. От данъците за нефта и природния газ, събирани в Батън Руж, се плащаха заплатите на държавните служители. Малките селца из блатата се превърнаха в проспериращи градове. Политиците от губернатор надолу вземаха нефтените пари и играеха по правилата. Всичко си вървеше от добре по-добре и много важно, че някаква си заблатена земя била пострадала.

Зеленият фонд заведе делото в Окръжния съд на Лафайет. Един федерален съдия спря работата по проекта на Матис до приключването на процеса. По всички въпроси.

Матис направо полудя. Прекара седмици с адвокатите си, обмисляйки какви ли не планове и ходове. Не би пожалил нищо, за да спечели. Правете каквото трябва, нареди им той. Нарушавайте разпоредби, заобикаляйте закони, наемайте експерти, възлагайте проучвания, режете гърла, харчете колкото искате пари. Само спечелете това проклето дело.

И преди не бе обичал много-много публичните изяви, а сега съвсем изчезна. Премести се на Бахамските острови и действаше от въоръжената си крепост в Лайфорд Кей. Един път седмично отиваше до Ню Орлиънс, за да се срещне с адвокатите, после се връщаше на острова.

Макар и вече невидим, той се постара даренията му за политиците да се увеличат. Съкровището му си беше все още на сигурно място под земята на Теребон Париш, и един ден той щеше да го извади. Но човек никога не знаеше кога ще му се наложи да си събира вересиите и откъде.

До момента, когато двамата адвокати на Зеления фонд осъзнаха, че са нагазили до глезените в блатото, те бяха посочили над трийсет отделни ответници. Някои притежаваха земя. Други правеха проучвания. Трети полагаха тръбите. Четвърти правеха сондажите. Смесените дружества и асоциации представляваха някакъв непрогледен лабиринт.

Ответниците и техните легиони скъпоплатени адвокати отвърнаха на удара с невероятна злоба. Подадоха обстоен иск до съдията да прекрати делото като несъстоятелно. Искът бе отхвърлен. Подадоха нов — да им се разреши да продължат със сондажите, докато очакват процеса. И той бе отхвърлен. Те изреваха като на умряло и обясниха в нов, още по-подробен иск колко много нари вече са вложени в проучването, сондажите и т.н. Този също бе отхвърлен. Започнаха да подават всевъзможни молби и жалби и когато до една бяха отхвърлени и се разбра, че ще се стигне до истински съдебен процес, адвокатите на петролния магнат стиснаха здраво зъби и заиграха мръснишки.

За късмет на Зеления фонд сърцето на новото находище се оказа близо до пръстен от блата, които от години бяха естествено убежище за водните птици. Рибояди, чапли, пеликани, патици, жерави, гъски и много други мигрираха тук. И макар Луизиана да не бе винаги добра към земята си, бе показала малко повече съчувствие към животните си. Тъй като присъдата един ден щеше да бъде произнесена от съдебни заседатели, които да са — поне така се надяваха — все обикновени, средни хора, адвокатите на Зеления фонд наблегнаха силно на птиците.

Главен герой стана пеликанът. След трийсет години коварно изтребление с ДДТ и други препарати кафявият пеликан на Луизиана бе на изчезване. Прекалено късно бе регистриран като застрашен вид, което му осигуряваше по-висока степен на закрила. Зеленият фонд се вкопчи във величествената птица и свика половин дузина експерти от цялата страна да свидетелстват в нейна защита.

При участието на сто адвокати процесът се придвижваше бавно. На моменти стигаше до засечка, което беше добре дошло за ищеца. Сондите бездействаха.

Седем години след като Матис прелетя за пръв път над Теребон Бей с хеликоптера си и проследи маршрута, който скъпоценният му канал щеше да следва през блатата, делото „Пеликан“ влезе в съдебната зала в Лейк Чарлс. Ожесточеният процес трая десет седмици. Зеленият фонд поиска парично обезщетение за причинения хаос, както и постоянна забрана на всякакви по-нататъшни сондажи.

Нефтените компании домъкнаха някакъв лъскав защитник от Хюстън, който да се обърне към съдебните заседатели. Той беше с ботуши от слонска кожа и каубойска шапка и наложеше ли се, можеше да говори като местен жител. Беше голям хап за преглъщане, особено ако се сравнеше с адвокатите еколози, и двамата с бради и с много сериозни лица.

Зеленият фонд загуби процеса, което не беше съвсем неочаквано. Нефтените компании похарчиха милиони. Много трудно бе да се набие мечката с тънка вършина. Давид успя някак си наистина, но да заложиш на Голиат, си е все пак най-сигурно. Съдебните заседатели не се трогнаха особено от ужасяващите предупреждения за замърсяването на околната среда и нарушаването на екологичното равновесие в района. Нефтът означаваше пари, а хората имаха нужда от препитание.

Съдията задържа издаването на съдебно запрещение поради две причини. Първо, според него еколозите бяха успели да привлекат вниманието на обществеността към пеликана, вид, защитен от федералните закони. Освен това беше ясно, че те ще обжалват, така че работата далеч не беше приключила.

Нещата се поуталожиха за известно време и Матис удържа една малка победа. Но той знаеше, че ще дойдат други дни и други съдебни зали. Беше човек с безкрайно търпение, който обмисляше внимателно всеки свой ход.

30

Магнетофонът беше в средата на масичката. Около него стояха четири празни бутилки бира.

— Кой ти каза за процеса? — Той си водеше и бележки, докато тя говореше.

— Едно момче, казва се Джон дел Греко. Учи право в Тулейн, в по-горния випуск. Миналото лято стажува в някаква голяма фирма в Хюстън, която е била в периферията на сраженията. Не е следил съвсем отблизо процеса, но е чул какви ли не приказки и слухове.

— И всичките фирми са били от Хюстън и Ню Орлиънс?

— Да, основните участници в спора поне. Но е имало компании от десетина други градове, които, естествено, са дошли със своите си защитници. Имало адвокати от Далас, Чикаго и няколко други места. Истински цирк.

52
{"b":"280277","o":1}