ЛитМир - Электронная Библиотека
A
A

Тя отпи голяма глътка бяло вино и попита:

— Разказах ли ти за Чад Брънет?

— Мисля, че не.

— Бил е бедно момче от Луизиана, от Юнис. Кейджун. Семейството му се изхранвало с траперство и риболов из блатата. Бил блестящ ум, успял да спечели пълна стипендия от Държавния университет в Луизиана, завършил го и бил приет в Станфордския правен факултет, където се дипломирал с най-високия успех в историята на Станфорд. Бил е на двайсет и една, когато го приели да работи като адвокат в Калифорния. Можел е да си осигури място в която и да е правна фирма в страната, но той се хванал в някаква организация за защита на околната среда. Бил невероятен, истински юридически гений, който работел като бесен и скоро започнал да печели големи дела срещу петролните и химическите компании. На двайсет и осем бил страхотно шлифован адвокат. Петролните магнати и другите унищожители на природата се страхували от него. — Тя отпи глътка вино. — Много пари изкарвал и създал група за защита на влажните зони в Луизиана. Доколкото е известно, искал да участва в делото „Пеликан“, но имал много други ангажименти. Внесъл големи суми в Зеления фонд за съдебни разходи. Малко преди да започне процесът в Лафайет, съобщил, че се връща у дома да помогне на адвокатите от Зеления фонд. По-късно поместиха за него няколко материала във вестника на Ню Орлиънс.

— Защо, какво му се е случило?

— Самоубил се.

— Какво?

— Една седмица преди процеса го намерили в кола с включен двигател. Единият край на градинарски маркуч бил напъхан в ауспуха, а другият лежал на предната седалка. Просто обикновен случай на отравяне с въглероден окис, нищо повече.

— Къде е била намерена колата?

— В някаква горичка недалеч от градчето Галиано. Добре познавал местността. В багажника имало палатка и риболовни принадлежности. Но никаква бележка, обясняваща самоубийството. Полицията направила разследване, но не открила нищо подозрително. Случаят бил приключен.

— Това е невероятно.

— Навремето имал някакви проблеми с алкохола и бил лекуван от психиатър в Сан Франциско. Но самоубийството дошло неочаквано.

— Мислиш ли, че става дума за убийство?

— Мнозина смятат така. Смъртта му беше голям удар за Зеления фонд. Привързаността му към родните места щеше да бъде мощно оръжие в съдебната зала.

Грей допи питието си и разклати кубчетата лед в чашата. Тя се приближи лекичко до него. Появи се келнерът с вечерята им.

35

Фоайето на хотел „Марбъри“ пустееше в неделя в шест сутринта, когато Грей слезе да потърси новия брой на „Таймс“. Беше страшно дебел и тежеше пет кила, та той се зачуди колко още възнамеряват да го увеличават. Изкачи на бегом осемте етажа, влезе в стаята си и разстла вестника на леглото, надвеси се отгоре и напрегнато зачете заглавията. На първа страница нямаше нищо, а това беше най-важното. Ако поместваха такъв сензационен материал, нямаше начин да не е най-отпред. Боеше се да не види големи снимки на Розенбърг, Дженсън, Калахан, Верхик, евентуално на Дарби и Камел, а кой знае, може да имаха и някое хубаво портретче на Матис. Представяше си как ще ги види наредени на първа страница като филмови звезди от суперпродукция, с което „Таймс“ пак щеше да ги сложи в малкия си джоб. Това му се присънваше, докато спеше, което не беше за дълго.

Но нямаше нищо. И колкото повече прелистваше, толкова по-бързо шареше погледът му, докато накрая стигна до спортните страници и обявите, изправи се и с весела танцова стъпка приближи телефона. Набра номера на Смит Кийн, който беше буден.

— Видя ли го?

— Чудничко, нали? — каза Кийн. — Какво ли може да е станало?

— Нямат го, Смит. Ровят като бесни, но още не могат да го изровят. С кого е говорил Фелдман?

— Казва ли ти някога? Но се предполагаше, че информацията е сигурна.

Кийн беше разведен и живееше сам в един апартамент недалеч от „Марбъри“.

— Имаш ли някаква работа сега? — попита Грей.

— Ами не бих казал. Неделя сутрин, още няма шест и половина…

— Трябва да поговорим. След петнайсет минути мини с колата покрай хотел „Марбъри“.

— Покрай „Марбъри“ ли?

— Тя е дълга и широка, ще ти обясня.

— Аха, момичето е дошло. Пак извади късмет.

— Де да беше така. Тя е в друг хотел.

— Тук? Във Вашингтон?

— Да. Хайде, след петнайсет минути.

— Идвам.

Грей неспокойно се озърташе из фоайето с картонена чашка кафе в ръка. Покрай нея се бе превърнал в параноик и сега едва ли не си представяше, че отвън чакат гангстери с автоматични оръжия. Това го изнерви. Видя тойотата на Кийн, която намали на М стрийт, и бързо се запъти към нея.

— Къде искаш да идеш? — попита Кийн, докато се отделяше от бордюра.

— О, не знам. Хубав ден е, какво ще кажеш да караме към Вирджиния?

— Както пожелаеш. Изхвърлиха ли те от апартамента?

— Не съвсем. Изпълнявам заповедите на момичето. Тя се държи като фелдмаршал и аз съм тук, защото така ми е наредила. Трябва да остана в хотела до вторник или докато пак не се подплаши и не ме премести в друг. Ако ти потрябвам, намирам се в осемстотин трийсет и трета стая, но никому не казвай.

— Предполагам, че искаш вестника ни да ти я плати — подхвърли Кийн с усмивка.

— Сега не ми е до пари. Същите хора, които се опитаха да я убият в Ню Орлиънс, се появили в петък в Ню Йорк, поне на нея така й се е сторило. Те са невероятно умели в преследването, а тя е болезнено предпазлива.

— Ами след като тебе те следи някой, а и нея също, значи може би знае какво върши.

— О, Смит, наистина знае точно какво върши. Направо е страхотна и заминава оттук завинаги в сряда сутрин. Значи ни остават само два дни да открием Гарсия.

— Ами ако го надценявате тоя Гарсия? Ако го откриете и той не желае да проговори или ако пък нищо не знае? За това помислили ли сте?

— И такива кошмари ми минаваха през ума. Но смятам, че знае нещо много важно. Има някакъв документ или хартийка, нещо веществено, което притежава. Един-два пъти спомена за него, но когато го притиснах, не щя да признае. Ала в деня, когато трябваше да се срещнем, възнамеряваше да ми го покаже. Убеден съм. Държи той нещо у себе си, Смит.

— И ако не пожелае да ти го покаже?

— Ще му строша врата.

Прекосиха Потомак и подкараха бавно покрай гробището Арлингтън. Кийн запали лулата си и открехна прозореца.

— И все пак ако не откриете Гарсия?

— Тогава преминаваме към план Б. Тя изчезва и сделката приключва. След като напусне страната, имам разрешението й да правя с досието каквото поискам, само да не споменавам името й. Горкото момиче е убедено, че ще умре, все едно дали ще публикуваме тая история. Трябва да я опазим. Не мога да използвам името й дори като автор на досието.

— Тя говори ли много за него?

— Не и за самото му съставяне. Хрумнала й някаква отвлечена идея, хванала се да разработва своя версия и почти се била отказала от нея, когато започнали да избухват бомбите. Съжалява, че е написала това проклето нещо. Двамата с Калахан наистина се обичали и сега тя се разкъсва от мъка и чувство за вина.

— Та какъв значи е план Б?

— Атакуваме адвокатите. Матис е хитра лисица и няма да ни дойде на крака без призовки, съдебни постановления и куп неща, които не можем да осигурим, но пък познаваме адвокатите му. Представляват го две големи фирми в тоя град и тях ще преследваме. Един или цяла група са проучили внимателно Върховния съд и са предложили имената на Розенбърг и Дженсън. Самият Матис едва ли е знаел кого да убие. Тъй че адвокатите му са го посъветвали. Става дума за истинска конспирация.

— Но как ще ги накараш да проговорят?

— Свой клиент няма да издадат. Но ако са виновни и започнем да ги притискаме с въпроси, нещо ще се пропука. Ще са ни нужни десетки репортери, които да водят милиони телефонни разговори, да се обаждат на адвокати, сътрудници, стажанти, секретарки, писари, на всички. Ще ги бомбардираме отвсякъде тия негодници.

62
{"b":"280277","o":1}