ЛитМир - Электронная Библиотека
A
A

Не подозираха, че може да е във Вашингтон. Тя беше умно момиче, което гледаше да избегне белята, а не да я търси. И, разбира се, не очакваха, че ще се свърже с репортера. И представа нямаха за това, но сега всичко им се стори толкова логично. Положението бе почти неудържимо.

Ала ето че от сметката й бяха изтеглени петнайсет хиляди долара и на Снелър пак му се отвори работа. Придружаваха го двама мъже. Един друг частен самолет летеше насам от Маями. Беше помолил да му изпратят още дванайсет души. Щяха да свършат бързо, ако изобщо успееха да направят нещо. Нямаше и секунда за губене.

Снелър не хранеше големи надежди. Докато Камел беше в екипа, всичко изглеждаше постижимо. Беше убил Розенбърг и Дженсън толкова умело, а после изчезна, без да остави следа. Но сега бе мъртъв, прострелян в главата заради някаква си наивна студентка.

Къщата на Морган се намираше в китно предградие в Александрия. Кварталът беше богат и млад — във всеки двор се виждаха велосипедчета и тротинетки.

На алеята пред къщата бяха паркирани три коли. Едната с номер от щата Охайо. Грей позвъни на вратата и се огледа. Нищо подозрително. Отвори му възрастен мъж.

— Какво има? — попита тихо той.

— Аз съм Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“, а това е Сара Джейкъбс, стажантка при мен. — Дарби направи опит да се усмихне. — Бихме искали да говорим с мисис Морган.

— Мисля, че няма да можете.

— Моля ви, много е важно.

Той ги изгледа внимателно.

— Почакайте малко — каза и изчезна зад вратата.

Пред къщата имаше тясна дървена веранда с навес отгоре. Беше се смрачило и те не се виждаха от улицата. Една кола мина бавно. Старецът пак отвори вратата.

— Аз съм Том Кубчек. Баща й. Тя не желае да разговаря с никого.

Грей кимна, за да покаже, че това е напълно разбираемо.

— Няма да й отнемем повече от пет минути, обещавам ви.

Човекът пристъпи на верандата и затвори вратата зад себе си.

— Вие май не чувате добре. Казах ви, че не желае да разговаря с никого.

— Чух ви, мистър Кубчек. Не бих искал да нарушавам спокойствието й и зная какво е преживяла.

— Откога вие, репортерите, започнахте да се съобразявате с хорското спокойствие?

Бе очевидно, че мистър Кубчек е кибритлия. Всеки миг можеше да избухне. Грей запази самообладание. Дарби се отдръпна назад. Стигаха й кавгите за този ден.

— Съпругът й ми се обади три пъти, преди да загине. Говорих с него по телефона и не вярвам, че смъртта му е случайна.

— Той е мъртъв. Дъщеря ми е разстроена. Не желае с никого да говори. А сега да ви няма.

— Мистър Кубчек — обади се кротко Дарби, — имаме основание да смятаме, че зет ви е станал свидетел на добре планирано криминално престъпление.

Това го поохлади и той се втренчи злобно в Дарби.

— Така ли? Ами него трябва да питате. Дъщеря ми нищо не знае. Днес й се струпа много и сега е взела един куп лекарства. Заминавайте си.

— Можем ли да се срещнем с нея утре? — попита Дарби.

— Съмнявам се. Първо се обадете по телефона.

Грей му подаде визитна картичка.

— Ако реши да говори с нас, нека позвъни на номера, който е на гърба. Отседнал съм в хотел. Ще се обадя утре по обяд.

— Обадете се, но сега си вървете. Вече достатъчно я разстроихте.

— Много съжаляваме — каза Грей, докато слизаха от верандата. Мистър Кубчек отвори вратата, но продължи да гледа след тях. Грей спря и се обърна. — Други журналисти да са се обаждали или идвали тук?

— Цял куп се обадиха на другия ден след убийството. Всевъзможни въпроси задаваха. Големи нахалници.

— Но никой през последните дни, така ли?

— Никой. Хайде, отивайте си.

— Нито дори от „Ню Йорк Таймс“?

— Не. — Той направи крачка назад и затръшна вратата.

Забързаха към колата, спряна през четири къщи. Улицата беше безлюдна. Грей закриволичи по алеите и излезе от предградието по най-заобиколния път. Не свали очи от огледалото, докато не се увери, че никой не ги следи.

— Отписахме го Гарсия — каза Дарби, когато излязоха на шосе 395 и се отправиха към града.

— Не още. Утре ще направим един последен отчаян опит и може би тя ще ни каже нещо.

— Ако знаеше, и баща й щеше да го е чул. И тогава нямаше така да ни отпрати. Едва ли ще научим повече, Грей.

Звучеше съвсем логично. Няколко минути пътуваха мълчаливо. Обземаше ги умора.

— Можем да сме на летището след петнайсет минути — каза той. — Ще те оставя там и след половин час ще си заминала. Качи се на някакъв самолет, за където и да е. Просто изчезни.

— Утре ще замина. Имам нужда от малко почивка, пък и трябва да си помисля къде да отида. Благодаря ти.

— Не те ли е страх да останеш?

— Точно в момента не. Но след секунда може да ти отговоря и друго.

— Ще се радвам, ако ми разрешиш да спя в стаята ти тази нощ. Също като в Ню Йорк.

— Но в Ню Йорк ти не спа в моята стая, а на дивана в хола. — Усмихваше се, а това бе добър знак.

И той се усмихна.

— Добре. И сега ще спя в хола.

— Да, но аз нямам хол.

— Добре де, тогава къде да спя?

Усмивката й внезапно изчезна. Тя прехапа устни и очите й се насълзиха. Май беше попрекалил. Пак Калахан.

— Не мога още.

— А кога ще можеш?

— Грей, моля ти се. Остави ме на мира.

Тя гледаше колите насреща си и мълчеше.

— Извинявай — каза той.

Дарби бавно се наклони и сложи глава на коленете му. Той нежно погали рамото й и тя се вкопчи в ръката му.

— Умирам от страх — долетя едва доловимият й шепот.

39

Беше излязъл от стаята й около десет, след като изпи почти сам бутилката вино и изяде поръчаните сандвичи. Преди това позвъни на Майсън Пейпър, дежурния репортер на „Поуст“, и го помоли да се обади в полицията за сведения относно убийството на Морган. Бяха го нападнали в центъра, в един район, където рядко ставаха убийства; най-много да ограбят или набият някого.

Грей се чувстваше уморен и унил. И нещастен, защото тя заминаваше утре. Имаше да взема шест седмици отпуска и се изкушаваше да тръгне с нея. Ще остави нефта на Матис. Но се боеше, че няма да се върне във вестника, което лично за него едва ли щеше да е краят на света, ако се изключеше неприятният факт, че тя разполагаше с пари, а той — не. Можеха да тичат по плажовете и да лудуват на слънце, и да се забавляват два месеца с негови пари, но после щяха да опрат до нейните. И най-важното, тя не го бе поканила да я придружи. Все още тъгуваше. Когато се споменеше името на Томас Калахан, ясно долавяше мъката й. Сега се намираше в хотел „Джеферсън“ в изпълнение на нейните указания. Потърси Клийв в дома му.

— Къде си? — попита раздразнено Клийв.

— В един хотел. Тя е дълга история. Какво става?

— Дадоха на Старшия три месеца болнични.

— Какво му е?

— Нищо му няма. Разправя, че искали да се отърват от него за малко. Там е като в бункер. На всички са им казали да си затварят устите и с никого да не разговарят. Здравата са ги подплашили. Накарали са Старшия да напусне днес на обяд. Мисли, че ти си сериозно застрашен. Хиляди пъти чувал името ти през последната седмица. Само ти си им бил в главите и все се питали какво знаеш.

— Кои са тия?

— Коул, разбира се, и неговият помощник Бърчфийлд. Те се разпореждат в Западното крило като гестаповци. От време на време към тях се присъединява и оня плъх с папийонката, който завежда вътрешните работи.

— Емит Уейкрос.

— Точно така. Но главно Коул и Бърчфийлд отправят заплахите и чертаят стратегията.

— Какви точно заплахи?

— Без съгласието на Коул никой от Белия дом, освен президента не може да разговаря с журналисти, все едно дали го записват, или не. Това важи и за секретаря по печата. Всичко минава през Коул.

— Това е невероятно!

— Изпаднали са в ужас. Старшия смята, че са много опасни.

— Добре. Скривам се.

72
{"b":"280277","o":1}