ЛитМир - Электронная Библиотека
A
A

— Един ключ.

В гърлото му заседна буца.

— Какъв ключ?

— За друг сейф.

— В коя банка?

— Във Фърст Кълъмбия. Нея никога не сме я използвали.

— Разбирам. И вие не сте знаели за този допълнителен сейф?

— О, не. Изобщо не съм подозирала за него до събота сутрин. Доста се озадачих, но понеже намерих всичките ни документи в първия, не съм си правила труда да проверявам и този. Реших, че сега не ми е до това, и го оставих за по-късно.

— Не искате ли аз да свърша тази работа вместо вас?

— Надявах се да кажете това. И ако откриете каквото търсите?

— Не зная какво търся. Но да речем, че намеря нещо вътре и то се окаже много… да речем, интересно за пресата, тогава?

— Използвайте го.

— Някакви условия?

— Само едно. Ако компрометира с нещо съпруга ми, не ви позволявам да го използвате.

— Договорихме се. Давам ви дума.

— Кога искате ключа?

— В ръката си ли го държите?

— Да.

— Ако излезете на верандата, след три секунди ще бъда при вас.

Частният самолет от Маями докара само петима мъже, тъй че Едуин Снелър трябваше да планира акцията си с по-малко хора. Само седем души и почти никакво оборудване. И никакво време. Не бе спал от понеделник. Хотелският му апартамент беше превърнат в малък щаб: цяла нощ се взираха в картите и планираха действията си за следващите двайсет и четири часа. Само няколко неща бяха сигурни. Грантам имаше квартира, но там го нямаше. Имаше кола, ала не я използваше. Работеше в „Поуст“ и редакцията му се намираше на Петнайсета улица. „Уайт и Блазевич“ се помещаваха на Десета улица, близо до Ню Йорк авеню, но тя нямаше да се върне там повече. Съпругата на Морган живееше в Александрия. А другото сигурно беше, че издирват двама души сред три милиона.

Не можело да измъкнат мъжете, които му били нужни, от първото общежитие. Трябвало да се подберат и съответно наемат. Обещаха му, че до вечерта ще разполага с колкото се може повече хора.

Снелър не беше новак в бизнеса с убийства, а това положение се очертаваше като безнадеждно. Пълно отчаяние. Всичко се разпадаше. Щеше да направи каквото бе възможно при сегашните обстоятелства, но бе вече с единия крак на вратата, готов да побегне.

Тя го бе смаяла. Сблъска се с Камел на негова територия и оцеля. Измъкна се изпод куршуми и бомби и остана невредима, след като я гонеха най-добрите в бранша. С радост би се срещнал с нея не за да я убие, а за да я поздрави. Отърва се девойчето и ще има да разправя.

Оставаше им единствено да се съсредоточат върху сградата на вестника. Това беше мястото, където той трябваше да се върне.

40

Колите в центъра пъплеха едва-едва, опрели броня до броня, и това бе добре дошло за Дарби. Нямаше за къде да бърза. Банката отваряше в девет, а някъде около седем сутринта, докато пиеха кафето в стаята й, той я беше убедил, че се налага именно тя да отиде в банката. Не беше толкова сигурна, но работата трябваше да се свърши от жена, пък те не разполагаха с кой знае какъв избор. Бевърли Морган беше казала на Грей, че в нейната банка, Фърст Хамилтън, бяха запечатали сейфа им веднага след смъртта на Къртис и на нея й било разрешено само да погледне съдържанието и да го опише. Освен това й позволявали да си извади копие от завещанието, но оригиналът оставал обратно в сейфа. Съдържанието щяло да й бъде предадено чак когато данъчните инспектори си свършели работата.

Така че въпросът сега бе дали във Фърст Кълъмбия знаят, че той е мъртъв или не. Семейство Морган никога не бяха използвали тази банка и Бевърли нямаше никаква представа защо съпругът й бе избрал именно нея. Беше огромна, с милион клиенти, и те решиха, че може пък и да им проработи късметът.

Дарби вече не желаеше да разчита на късмет. Снощи бе изпуснала идеалната възможност да се качи на някой самолет и сега трябваше да се прави на Бевърли Морган и да се мъчи да надхитри банката, за да измъкне нещо от един мъртвец. А какво щеше да прави нейният партньор? Щеше да я охранява. Имаше пистолет, който я стресна ужасно и, откровено казано, плашеше и него, макар че не искаше да си го признае, и възнамеряваше да си играе на бодигард и да пази вратата, докато тя рови в касетата.

— Ами ако знаят, че е умрял? — запита за сетен път тя. — А аз взема да кажа, че не е?

— Зашлевяваш един шамар на оная кучка и хукваш да бягаш. Аз ще те чакам на входа. Имам пистолет. Пробиваме си път с честа стрелба и изчезваме.

— Стига, Грей. Не знам дали ще се справя.

— Ще се справиш, сигурен съм. Запази самообладание. Дръж се нахакано. Със самочувствие. Трябва да ти дойде отвътре.

— Благодаря за съвета. Ами ако извикат охраната? Усещам, че почвам да изпитвам ужас при мисълта за техните горили.

— Аз ще те спася. Откривам огън и нахлувам вътре като истински командос.

— Тогава и с двама ни е свършено.

— Успокой се, Дарби. Ще мине като по ноти.

— Защо си толкова сигурен?

— Чувствам го. В оня сейф има нещо, Дарби. И ти трябва да го измъкнеш оттам, детенце. На теб се пада честта.

— Благодаря, че ми каза. Много ме успокои.

Приближаваха се към Девета улица. Грей намали, после спря на забраненото, на десетина метра от парадния вход на Фърст Кълъмбия, и изскочи навън. Дарби слезе по-бавно. Двамата се отправиха към вратата. Наближаваше десет часа.

— Ще чакам тук. — Той посочи една мраморна колона. — Иди и го вземи.

— Иди и го вземи — измърмори тя и бутна въртящата се врата. Все нея подхвърляха на лъвовете.

По размери фоайето приличаше на футболно игрище и изобилстваше с колони, полилеи и фабрични персийски килими.

— Къде се намират личните сейфове? — обърна се тя към младата жена на гише „Информация“, която посочи към дъното, вдясно. Опашките пред гишетата отляво бяха в по четири реда, а отдясно поне стотина вицепрезиденти говореха делово по телефона. Това бе най-голямата банка в града и никой не забелязваше нейното присъствие.

Трезорът се намираше зад две масивни месингови врати, които бяха така излъскани, че приличаха на златни, явно за да създават впечатление за вечна сигурност и недосегаемост. Бяха леко отворени — да могат неколцината избрани да влязат в светилището. Вляво от тях, зад бюрото с табела „Лични сейфове“, седеше внушителна дама на около шейсет години. Името на ревера беше Вирджиния Баскин.

Мисис Баскин впи изпитателен поглед в приближаващата се Дарби. Усмивка нямаше.

— Искам да проверя нещо в моята касета — заяви Дарби, без да диша. Последните две минути просто не си бе поемала дъх.

— Номерът, ако обичате. — Мисис Баскин зачука по клавиатурата и вдигна очи към монитора.

— Ф566.

Дамата набра номера и зачака сведението да се изпише на екрана. След миг смръщи лице и почти се опря в него. Бягай! — помисли си Дарби. Мисис Баскин се намръщи още повече и се почеса по брадичката. Бягай, преди да е вдигнала телефона и да е извикала охраната. Бягай, преди да са включили алармената инсталация и оня глупак да нахлуе вътре с изваден пистолет.

Мисис Баскин отдръпна глава от монитора.

— Бил е нает само преди две седмици — заяви тя почти на себе си.

— Да — отвърна Дарби, като че ли тя го бе наела.

— Вие, предполагам, сте мисис Морган. — Дамата зачука внимателно по клавиатурата.

Продължавай да предполагаш, миличка.

— Да, Бевърли Ан Морган.

— Адресът ви?

— Пемброук 891, Александрия.

Мисис Баскин кимна на екрана, като че ли той можеше да я види и да й засвидетелства одобрението си, и пак зачука.

— Телефонният ви номер?

— 703-664-5980.

Мисис Баскин явно хареса и него. Компютърът също.

— Кой е наел сейфа?

— Съпругът ми, Къртис Морган.

— И какъв е номерът на социалната му осигуровка?

Дарби небрежно отвори новата, доста голяма кожена чанта и измъкна портмонето си. Колко съпруги помнят наизуст номера на социалната осигуровка на съпруга? Тя отвори портмонето.

74
{"b":"280277","o":1}