ЛитМир - Электронная Библиотека
A
A

— Прочети я! — изкомандва Грей.

— Не съм свършила с декларацията — озъби му се.

Нямаше смисъл да спори с нея. Дарби беше юридическият мозък, а това беше юридически документ и тя щеше да го чете, както си решеше.

И така, Морган бил поразен от тази бележка. И ужасен. Веднага изхвърчал от стаята си, слязъл до най-близкия ксерокс и я снимал. После се върнал и поставил оригинала под папките, точно както го намерил на бюрото. Щял да се закълне, че никога не я е виждал.

Бяха два абзаца, написани на ръка, на хартия за служебно ползване. От мистър Велмано, Марти Велмано, главен съдружник във фирмата. Носеше дата 28 септември, бе до мистър Уейкфилд и гласеше:

Симс,

Предай на клиента, че проучването е приключило — съдът ще е много по-благосклонен, ако Розенбърг се оттегли. Вторият кандидат за оттегляне е малко необичаен. Айнщайн е открил нещичко за — можеш ли да си представиш! — Дженсън. Момчето, разбираш ли, си има разни проблеми.

Предай му още, че като се вземат предвид всички обстоятелства, пеликанът трябва да пристигне тук след четири години.

Подпис нямаше.

Грей зяпна от изненада. После започна да се усмихва и да се мръщи едновременно. Дарби продължи да чете, вече по-бързо.

И така, Марти Велмано бил една безмилостна акула, която работела по осемнайсет часа на ден и се чувствала излишна, ако наоколо не се лее кръв. Той бил сърцето и умът на „Уайт и Блазевич“. Сред силните на деня във Вашингтон бил известен като опасен играч с много пари. Обядвал с конгресмени и играел голф с членове на кабинета. Вратовете режел в кабинета си, при затворени врати.

Айнщайн бил прякорът на Натаниел Джоунс, един откачен гений на правните науки, когото държали заключен в малката му библиотека на шестия етаж. Той изчитал всяко дело, разглеждано от Върховния съд, единайсетте федерални апелативни и петдесетте върховни съдилища във всеки отделен щат. Морган никога не бил виждал Айнщайн. В тая фирма хората рядко се срещали.

След като преснимал бележката, той пъхнал копието в едно чекмедже. Десет минути по-късно Уейкфилд връхлетял в стаята му с много разтревожен вид. Наистина бил ужасно пребледнял. Започнали да ровят по бюрото и намерили бележката. Уейкфилд бил бесен, което съвсем не се случвало рядко. Той попитал Морган дали я е прочел. Не, отрекъл категорично Морган. Явно я е вдигнал по погрешка с другите документи. Какво толкова е станало? Уейкфилд продължил да крещи и изнесъл цяла лекция на Морган за неприкосновеността на бюрото на стоящия по-високо. Държал се направо като идиот, щурал се из стаята и размахвал ръце. Накрая осъзнал, че прекалява. Опитал се да се успокои, но впечатлението вече било създадено. Взел бележката и си тръгнал.

Морган скрил копието в някаква книга в библиотеката на деветия етаж. Бил ужасен от параноичния, направо истеричен изблик на Уейкфилд. Преди да си тръгне привечер, подредил най-внимателно нещата по бюрото и рафтовете в стаята. На другата сутрин проверил. Някой бил ровил в бюрото му.

Морган почнал да си отваря очите на четири. След два дни намерил миниатюрна отвертка зад една книга в шкафа. После парченце усукано черно тиксо в кошчето за боклук. Решил, че стаята и телефонът му се подслушват. Уловил някои изпълнени с подозрение погледи. Велмано се появявал в кабинета на Уейкфилд доста по-често отпреди.

После Розенбърг и Дженсън били убити. Морган бил убеден, че това е работа на Матис и сътрудниците му. В бележката името „Матис“ не се споменавало, но се говорело за „клиента“. Уейкфилд нямал други клиенти. И никой друг не би спечелил толкова от един нов състав на Съда.

Последният абзац на декларацията беше направо стряскащ. На два пъти след убийствата Морган усетил, че го следят. Отнели му делото „Пеликан“. Давали му много работа, настоявали да стои повече часове. Той знаел, че може да го убият. Щом не се бяха поколебали да ликвидират двама върховни съдии, какво оставаше за един дребен служител?

Декларацията бе подписана под клетва в присъствието на нотариуса Емили Станфорд. Адресът й беше написан под името.

— Стой тук. Ще се върна веднага. — Грей изхвръкна навън, прибяга между колите и пресече улицата. До хлебарницата отсреща имаше телефон. Той набра номера на Смит Кийн и изгледа взетия под наем понтиак, спрян напряко на тротоара.

— Смит, обажда се Грей. Слушай внимателно и прави каквото ти кажа. Попаднах на друг източник, потвърждаващ версия „Пеликан“. Голямо нещо е, казвам ти. След петнайсет минути ти и Краутхамър да сте в кабинета на Фелдман.

— Какво си намерил?

— Гарсия е оставил прощално писмо. Трябва да спрем на още едно място и пристигаме.

— Пристигаме ли? И момичето ли идва?

— Да. Занеси телевизор и видео в заседателната зала. Струва ми се, ме Гарсия иска да ни каже нещо.

— Значи има някакъв запис, така ли?

— Така. Ще се видим след петнайсет минути.

— Да не би да си в опасност?

— Надявам се, не. Просто съм ужасно нервен, Смит. — Грей затвори и хукна обратно към колата.

Мис Станфорд имаше кантора за правни услуги на Върмонт авеню. Тя точно бършеше прах по рафтовете, когато Грей и Дарби нахълтаха вътре. Явно бързаха много.

— Вие ли сте Емили Станфорд? — попита той.

— Да. Защо?

Той й показа последната страница от декларацията.

— Вие ли сте заверили нотариално този документ?

— А вие кой сте?

— Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“. Подписът тук ваш ли е?

— Да. Аз съм го заверила.

Дарби й подаде снимката на Гарсия, сега вече Морган, на тротоара.

— Това ли е човекът, подписал пред вас декларацията?

— Това е Къртис Морган. Да. Той е.

— Благодаря ви — усмихна се Грей.

— Той е мъртъв, нали? — попита мис Станфорд. — Прочетох във вестника.

— Да, той е мъртъв — отвърна Грей. — Вие случайно прочетохте ли декларацията?

— О, не. Просто заверих полагането на подписа. Но знаех, че нещо не е наред.

— Благодаря ви, мис Станфорд. — Двамата изчезнаха така светкавично, както се бяха появили.

Кльощавия бе нахлупил смачкана мека шапка на лъсналото си теме. От панталоните му висяха парцали, обувките бяха скъсани. Той седеше в очуканата си инвалидна количка пред редакцията на „Вашингтон Поуст“, стиснал табела, която го обявяваше за „гладен и бездомен“. Въртеше глава непрекъснато, като че ли мускулите на врата му бяха отслабнали от глад. В скута му имаше картонена чаша с няколко долара и монети — все негови пари. Може би щеше да събере повече, ако се направеше на сляп.

Изглеждаше наистина жалък с тия дрипи, тресяща се безпомощно глава и зелени очила. Като на жабока Кърмит. И не изпускаше нищо от погледа си.

Видя колата да изхвърча иззад ъгъла и да спира на забранено. Мъжът и жената изскочиха навън и хукнаха към него. Под скъсаното одеяло имаше пистолет, но те се движеха прекалено бързо. Освен това по тротоара имаше твърде много хора. Те влязоха в сградата на вестника.

Той почака няколко минути, после завъртя колелата на количката си и се отдалечи.

41

Смит Кийн крачеше нервно пред вратата на Фелдман, а секретарката го стрелкаше недоволно с поглед. Накрая ги видя — провираха се бързо между редиците бюра. Грей вървеше пръв и я водеше за ръка. Привлекателна беше, дума да няма, но оглеждането оставаше за после. И двамата бяха запъхтени.

— Запознайте се — успя да изрече Грантам, докато си поемаше дъх. — Смит Кийн, Дарби Шоу.

Ръкуваха се.

— Здравейте! — каза тя и огледа просторната зала.

— Толкова се радвам да се запозная с вас, Дарби. Както изглежда, вие наистина сте забележителна жена.

— Така, така — прекъсна го Грантам. — Ще си говорим после.

— Вървете след мен — каза Кийн и те го последваха. — Фелдман искаше да използваме заседателната зала.

76
{"b":"280277","o":1}