ЛитМир - Электронная Библиотека
A
A

— Разбира се, че разполагате. Белия дом категорично отрича всякаква намеса в това разследване. След трагичната смърт на съдиите Розенбърг и Дженсън президентът помоли да бъде информиран за състоянието на следствието като цяло, но никакво пряко или непряко участие на Белия дом не е имало. Получили сте погрешна информация.

— Смята ли президентът Виктор Матис за свой приятел?

— Не. Срещали са се един път и както вече заявих, мистър Матис предостави за кампанията ни значителни суми. Но той не е приятел на президента.

— И въпреки това предостави най-големите суми, нали така?

— Не мога да отговоря със сигурност.

— Някакви други забележки?

— Не. Сигурен съм, че утре сутрин секретарят по печата ще излезе с изявление по въпроса.

Разговорът бе приключил и Кийн спря магнетофона. Фелдман се изправи и потри ръце.

— Бих дал едногодишната си заплата да можех сега да съм в Белия дом — заяви той.

— Жесток е, нали? — възкликна с възхищение Грей.

— Да-а, ама сега какво му се пече на жестокия задник…

42

За човек, свикнал да командва и да гледа как всички треперят пред него, беше доста трудно да пристъпи смирено напред с шапка в ръка и да моли да му дадат някакъв шанс. Той се помъчи да прекоси колкото се може по-незабележимо залата, следван от К. О. Луис и двама служители на Бюрото. Беше с неизменния си смачкан шлифер, с пристегнат в талията колан. Нисък и набит, на външен вид не бе нищо особено, но държанието и походката показваха, че е човек, свикнал другите да му се подчиняват. С тъмните си дрехи и придружен от свитата си, той приличаше на дон от Мафията със своите телохранители. Пълната с хора зала се смълча, докато минаваше през нея. Макар на външен вид да не бе нищо особено, Ф. Дентън Войлс внушаваше респект, колкото и смирен да изглеждаше.

Група редактори го очакваха напрегнато в малкото коридорче пред кабинета на Фелдман. Хауард Краутхамър го познаваше и пристъпи напред да го посрещне. Двамата се ръкуваха и нещо си прошепнаха. Фелдман говореше по телефона с мистър Лудвиг, издателя, който беше в Китай. Смит Кийн се присъедини към разговора и стисна ръцете на Войлс и К. О. Луис. Двамата агенти стояха на няколко крачки встрани.

Фелдман отвори вратата, огледа залата, видя Дентън Войлс и му направи знак да влезе. К. О. Луис тръгна зад шефа си. След размяната на обичайните любезности Смит Кийн затвори вратата и всички седнаха.

— Оставам с убеждението, че сте получили солидно потвърждение на версия „Пеликан“ — започна Войлс.

— Така е — отвърна Фелдман. — Защо не прочетете с мистър Луис черновата? Така ще се обяснят нещата. След около час почваме да печатаме и журналистът, мистър Грантам, иска да имате възможността да кажете мнението си.

— Много съм му благодарен.

Фелдман взе един екземпляр от черновата и я подаде на Войлс. Шефът на ФБР я пое внимателно, К. О. Луис седна до него и двамата незабавно почнаха да четат.

— Ние ще излезем — рече Фелдман. — Не се притеснявайте.

Той и Кийн излязоха от кабинета и затвориха вратата. Двамата агенти се преместиха по-близо.

Фелдман и Кийн прекосиха стаята на репортерите и се насочиха към заседателната зала. Двама здравеняци от охраната стояха в коридора. Вътре Дарби и Грей бяха сами.

— Трябва да се обадиш в „Уайт и Блазевич“ — каза Фелдман.

— Вас чакам.

Те вдигнаха слушалките. Краутхамър го нямаше в момента и Кийн подаде телефона му на Дарби. Грей набра номера.

— Марти Велмано, ако обичате. Да, обажда се Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“. Трябва да говоря с него. Много е спешно.

— Един момент, моля — каза секретарката.

Моментът мина и се обади друга секретарка.

— Кабинетът на мистър Велмано.

Грей отново се представи и поиска да говори с шефа й.

— Сега има заседание — отвърна недружелюбно тя.

— Аз също — заяви Грей. — Влезте вътре и му кажете кой го търси, а също и че снимката му ще се появи на първа страница във „Вашингтон Поуст“ тази вечер в полунощ.

— Да, добре, почакайте, моля.

След секунди се обади и самият Велмано.

— Да, какво става?

Грей се представи за трети път и обясни за магнетофона.

— Разбирам — изсъска Велмано.

— Сутринта пускаме един материал за вашия клиент Виктор Матис и участието му в убийствата на съдиите Розенбърг и Дженсън.

— Чудесно! Ще ви съдерем от дела през следващите двайсет години. Нещо си се объркал, приятелче. Ще станем собственици на вестника ти.

— Да, сър. Не забравяйте, че разговорът се записва.

— Записвайте колкото си искате! Ще бъдете призован като обвиняем. Страхотно! Виктор Матис ще стане собственик на „Вашингтон Поуст“. Направо мечта!

Грей поклати глава към Дарби — не можеше да повярва на ушите си. Редакторите се захилиха, навели глави. Щеше да падне голям смях.

— Да, сър. Чували ли сте за досие „Пеликан“? Притежаваме копие от него.

Мъртва тишина. После някакъв далечен стон, нещо като последното пролайване на умиращо псе. И пак тишина.

— Мистър Велмано? Там ли сте?

— Да.

— Освен това разполагаме и с фотокопие на бележката, която сте изпратили на Симс Уейкфилд на двайсет и осми септември. Там излагате виждането си, че позицията на вашия клиент би се подобрила значително, ако Розенбърг и Дженсън бъдат отстранени от Съда. Един наш източник твърди, че съответните проучвания са били извършени от лице на име Айнщайн. Той се намира в библиотеката на шестия етаж, струва ми се.

Мълчание.

Грей продължи.

— Материалът ни е готов за отпечатване, но искахме да ви дадем възможността да го коментирате. Желаете ли да направите някакъв коментар, мистър Велмано?

— Имам главоболие.

— Добре. Нещо друго?

— Ще цитирате записката дума по дума ли?

— Да.

— Ще публикувате ли снимката ми?

— Да. Стара е, от някакво сенатско разследване.

— Мръсно копеле такова!

— Благодаря. Нещо друго?

— Забелязвам, че сте изчакали да стане пет. Един час по-рано да беше, можехме да изтичаме до съда и да спрем този проклет материал.

— Напълно сте прав. Така го бяхме замислили.

— Мръсно копеле гадно!

— Добре, добре.

— Не ти пука, че разбиваш живота на хората, нали? — Гласът му изтъня и накрая прозвуча почти жалко. Какъв фантастичен цитат щеше да стане! Грей бе споменал на два пъти за магнетофона, но Велмано беше прекалено изплашен да си спомни за това.

— Не, уважаеми господине. Нещо друго?

— Кажи на Джаксън Фелдман, че молбата за завеждане на делото ще бъде подадена в девет сутринта, щом почнат работа в съда.

— Ще бъде изпълнено. Отричате ли, че сте автор на бележката?

— Разбира се.

— Отричате ли, че такава съществува?

— Това е фалшификация.

— Дело няма да има, мистър Велмано, и ми се струва, че много добре разбирате това.

Мълчание, после отново се чу:

— Мръсно копеле гадно!

Телефоните изщракаха. Последва сигнала „свободно“.

Те се спогледаха в недоумение, после избухнаха в смях.

— Не искаш ли да станеш журналистка, Дарби? — запита Смит Кийн.

— О, голямо забавление е наистина — отвърна тя. — Но вчера на два пъти едва не ме пречукаха. Не, благодаря.

Фелдман се изправи и посочи магнетофона.

— Не бих използвал нищо от това.

— Но на мен някак си ми хареса онова там за разбития живот. Ами заплахите, че ще заведат дело? — изненада се Грей.

— Не ти трябват, момче. И така материалът заема цялата първа страница. Може би по-нататък.

На вратата се почука. Беше Краутхамър.

— Войлс иска да те види — каза той на Фелдман.

— Доведи го тук.

Грей се изправи бързо, а Дарби отиде до прозореца. Слънцето почти се бе скрило и сенките настъпваха. Колите се придвижваха едва-едва по улицата. От Пъна и бандата му нямаше и следа, но те бяха някъде там, навън, и явно чакаха мрака, и замисляха един последен опит да я ликвидират — било като предпазна мярка, било като отмъщение. Грей каза, че има някакъв план как да се измъкнат от сградата без много-много шум, след като всичко приключи. Но не беше много конкретен.

80
{"b":"280277","o":1}