ЛитМир - Электронная Библиотека
A
A

— Двете убийства очевидно са свързани — втренчи очи в него президентът.

— Вероятно. Разбира се, по всичко изглежда, че е така, но…

— Хайде, хайде, директоре. За двеста и двайсет години сме убили четирима президенти, двама или трима кандидат-президенти, половин дузина борци за граждански права, няколко губернатори, но никога член на Върховния съд. А сега, в една нощ, в рамките на два часа са убити двама. И вие не сте убедени, че убийствата са свързани помежду си?

— Не съм казал такова нещо. Трябва да има някаква връзка. Но просто убийствата са толкова различни… И толкова професионални. Сигурно си спомняте, че досега сме получили хиляди заплахи срещу Върховния съд.

— Много хубаво. И кого подозирате тогава?

Никой не можеше да подлага Ф. Дентън Войлс на кръстосан разпит. В очите му проблесна нескрита ярост.

— Още е твърде рано да подозираме когото и да било. Засега търсим следи.

— Как се е промъкнал убиецът в дома на Розенбърг?

— Никой не знае. Не сме го забелязали да влиза, нали разбирате? Явно е бил там известно време. Вероятно се е скрил в някой стенен гардероб или пък на тавана. Повтарям, не ни разрешаваха да влизаме вътре. Розенбърг не ни допускаше в дома си. Фъргюсън по правило оглеждаше мястото всеки следобед, когато съдията се прибираше от работа. Все още е много рано, но следи от убиеца не сме открили. Никакви, освен трите трупа. Късно следобед ще имаме балистичната експертиза и резултатите от аутопсията.

— Искам да са тук веднага щом ги получите.

— Да, господин президент.

— Искам още съкратен списък на заподозрените лица до пет часа следобед. Ясно ли е?

— Естествено, господин президент.

— Бих желал също така и доклад от вас за мерките по охраната и къде точно се е пропукала.

— Вие приемате, че охраната се е пропукала?

— Двама съдии са убити, и двамата са били под охраната на ФБР. Струва ми се, че американският народ заслужава да чуе какво точно се е объркало. Да, пропукала се е вашата охрана.

— На вас ли трябва да докладвам или на американския народ?

— Ще докладвате на мен.

— А после вие ще свикате пресконференция и ще докладвате на американския народ, нали така?

— Боите ли се от чужди очи, директоре?

— Ни най-малко. Розенбърг и Дженсън са мъртви главно защото отказаха да ни сътрудничат. Много добре съзнаваха опасността и въпреки това не си даваха труда да ни помогнат. Останалите седем оказват съдействие и са още живи.

— Засега. По-добре да проверим, че взеха да измират като мухи. — Президентът се усмихна на Коул, който се захили и едва не се изсмя в лицето на Войлс.

После началникът на кабинета реши, че е време да се обади.

— Директоре, знаехте ли, че Дженсън ходи по такива места?

— Той е възрастен човек, заемащ пост, който е пожизнен. И гол на маса да вземеше да танцува, не можехме да го спрем.

— Разбира се, сър — отвърна учтиво Коул. — Но вие не отговорихте на въпроса ми.

Войлс пое дълбоко дъх и отклони поглед встрани.

— Да, подозирахме, че е хомосексуалист, и знаехме, че предпочита определени кинотеатри. Нямаме нито властта, нито желанието да разпространяваме подобна информация, мистър Коул.

— Искам ония доклади следобед — заяви президентът.

Вперил поглед в прозореца, Войлс явно чу това, но не реагира.

Президентът погледна към Робърт Гмински, директора на ЦРУ.

— Настоявам за ясен отговор, Боб.

— Да, сър — някак си се стресна Гмински и смръщи вежди. — Какво точно искате да знаете?

— Искам да зная дали тези убийства са свързани по някакъв начин с някоя агенция, група или каквато и да била организация, работеща за американското правителство.

— Хайде сега! Сериозно ли говорите, господин президент! Това е абсурдно! — Гмински се правеше на абсолютно шокиран, но и президентът, и Коул, и дори Войлс знаеха, че напоследък в ЦРУ е възможно всичко.

— Напълно сериозно, Боб.

— Тогава и аз ви отговарям сериозно. И ви уверявам, че нямаме нищо общо с тая работа. Ужасявам се, че дори можете да си го помислите. Абсурдно наистина!

— Ти пак провери, Боб. Искам да бъда напълно сигурен. Розенбърг не вярваше на службите за национална сигурност. И имаше хиляди врагове в разузнаването. Ти само провери пак, разбрано?

— Добре, добре.

— И искам доклада ти до пет часа днес.

— Ясно. Ще го имате. Но ще бъде чиста загуба на време.

Флетчър Коул се приближи до бюрото и застана зад президента.

— Предлагам да се срещнем тук в пет следобед, господа. Съгласни ли сте?

Двамата кимнаха и станаха. Коул ги изпрати до вратата без нито дума повече и внимателно я затвори зад тях.

— Чудесно се справихте — обърна се към президента той. — Войлс знае, че е уязвим. Усещам, че ще се пролее кръв. Ще се заемем с него заедно с пресата.

— Розенбърг е мъртъв — повтори си пак президентът. — Просто не мога да повярвам.

— Имам една идея за телевизията — закрачи пак Коул. Поел беше отново командването. — Трябва да се възползваме от шока. Трябва да изглеждате уморен, като че ли цяла нощ не сте си лягали, за да се справите с нещата. Нали така? Цялата нация ще ви гледа, ще очаква от вас подробности и утеха. Мисля, че трябва да облечете нещо топло, успокояващо. Сако и връзка в седем часа сутринта може да изглеждат малко изкуствено. Трябва нещо по-обикновено.

Президентът го слушаше внимателно.

— Халат за баня?

— Е, не чак толкова. Но какво ще кажете за жилетка и спортни панталони? Без връзка. Отдолу — бяла памучна риза с копчета. Все едно главата на семейството, седнал в дневната.

— Искаш да се обърна към нацията в такъв критичен момент по жилетка?

— Да, смятам, че е чудесно. Кафява жилетка и бяла риза.

— Не знам.

— Хубав имидж създава. Вижте, шефе, изборите са след година и месец. Това е първата ни криза от деветдесет дни насам. И е наистина чудесна! Хората имат нужда да ви видят по-различен, особено в седем часа сутринта. Трябва да изглеждате спокоен, по домашному отпуснат, но изцяло владеещ положението. Ще ви донесе пет, може и десет пункта в рейтинга. Повярвайте ми, шефе.

— Не обичам жилетките.

— Послушайте ме.

— Не зная.

5

Дарби Шоу се събуди рано с някакъв лош вкус в устата. Още беше тъмно, но след петнайсет месеца в Правния факултет мозъкът й отказваше да почива повече от шест часа. Често ставаше, преди да съмне, и затова не можеше да спи добре при Калахан. Сексът беше страхотен, но самото спане често се превръщаше в безкрайно боричкане и дърпане на възглавници и чаршафи напред-назад.

Тя се взираше в тавана и слушаше как Томас прохърква от време на време, потънал в наподобяващо кома състояние след безбройните чаши уиски. Чаршафите се бяха увили като въжета около коленете му. Лежеше отвита, но не й беше студено. През октомври в Ню Орлиънс още е задушно и топло. Откъм отворената врата на балкончето нахлуваше тежкият въздух от Дофин стрийт под тях. Заедно с него влетяха и първите лъчи утринна светлина. Тя застана на прага, докато нахлузваше хавлиения халат на Калахан. Слънцето изгряваше, но улицата беше тъмна. Никой не обръщаше внимание на зората във Френския квартал. Устата й беше пресъхнала.

Дарби слезе в кухнята и сложи кафеничето с цикория. Синият циферблат на микровълновата печка показваше шест без десет. Тъй като не обичаше да пие, за Дарби животът с Калахан бе непрекъсната борба. Нормата й беше три чаши вино. Нямаше нито юридическа диплома, нито разрешение да практикува право, нито пък работа и не можеше да си позволи да се напива всяка вечер и да спи до късно. Освен това тежеше петдесет и пет килограма и имаше намерение да си запази теглото. А Калахан можеше да си позволи да не се ограничава в нищо.

Тя изпи цяла каничка ледена вода и си наля голяма чаша гъста цикория. После се качи по стълбите, светна лампите и се шмугна обратно в леглото. Дарби щракна с дистанционното управление и изведнъж на екрана се появи президентът. Седнал зад бюрото си, изглеждаше някак странно, облечен в кафява жилетка и без връзка. Извънредно съобщение по Ен Би Си.

9
{"b":"280277","o":1}